Поручик Васил Мутафов: Шуменец, загинал за свободата на Македония

07.08.2017 г. Поручик Васил Мутафов: Шуменец, загинал за свободата на Македония

 Да не забравяме неговия девиз: „Желая ви да живеете честно – тъй ще бъдете по-щастливи!” Девиз на един национален герой, чиито дело и кръв стоят в основата на подписания на 1 август 2017 г. Договор за дружба между България и Македония. Нека поне сега, в името на тази дружба, бъде осъществена идеята от далечното минало за издигане паметник на поручик  Васил Мутафов в родния му град Шумен, както и в гр. Пехчево (Македония), където е неговия гроб.

Полковник от запаса Димо Димов

Поручик Васил Наков Мутафов принадлежи към голямата възрожденска и поборническа шуменска фамилия Мутафови, която води началото си  от годините на 15-и век; създадена и се множила в къщата с двора, градинката и чешмата сред махала „Араста”, ул. „Джамийска”, прекръстена през 1903 г. на „Поручик Васил Мутафов”, необосновано през  1949 г. наречена  „Лайош Кошут”. Сега тя е  променена, но точното място на къщата  (между №№ 7 и 9), е празно и буренясало, няма никакъв знак, че тук е било едно от гнездата на борбата за свободата българска. Рожба на това гнездо е поручик Васил Мутафов, чието дело и кръв стоят  в основата на подписания на 1 август 2017 г. Договор за дружба между България и Македония.

Дядото на Васил – Георги Мутафов, бил занаятчия – възрожденец. В неговата къща през 1849 г. пребивават някои помощници на Лайош Кошут. По-късно тук се крият Георги Раковски, Панайот Волов, гръцкият престолонаследник Петър Карагеоргиевич и др. В тази къща на 20 август /ст.ст/ 1868 г. се ражда Васил – едно от шесте деца на Нако и Дочка Мутафови. Бащата на Васил - Нако Георгиев Мутафов от 1871 г. е член на  Революционния комитет в града, участва като доброволец в Сръбско-турската война 1876 г., като опълченец  в Руско-турската освободителна война 1877-78 г. След Освобождението, цялото семейство  се включва активно в строителството на нова България...                      

Начално и класно училище Васил учи в родния си град, а средно във Варна и Априловската гимназия в Габрово, което завършва с отличие. От 1887 г., заедно с брат си Георги е учител в Провадия. През август 1890 г. завършва с отличие Военното училище в София с чин подпоручик. Като офицер, по желание най-напред служи в 5-и артилерийски полк и  Крепостния батальон в Шумен, а след това в Крепостния батальон във Видин. Проявил се като млад офицер с висока подготовка и широка култура, от септември 1893 г., той е назначен за адютант на началника на артилерията във Военното министерство, а от 1 февруари 1895 г. е приведен на служба в новооткрития от същата дата Висш офицерски курс за подготовка на генерал-щабни офицери в София. Така пред поручик Васил Мутафов се открива широк простор към блестяща военна кариера, която той не използва. Като носител на патриотичния  революционен дух на своето семейство, той избира друга кариера – „кариерата” на борец за свободата и обединението на българския народ. На 18 март 1894 г., неговото поетично перо събира тези стремления само в един стих:

„Аз страдам, чувствам и живея,

 Затуй в живота още съм борец.

 Аз, братко мой, за правдата живея

  и не за лавров, а – трънен венец.”

Така той се отдава изцяло на общонародната борба за освобождението на останалите под  робство родните по кръв и съдба Македония и Одринска Тракия.

Освен Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО), началото на която се поставя през 1893 г., през 1894 г. в София се формира и Върховен Македоно-Одрински комитет (ВМОК). Двете организации си поставят една и съща цел – извоюване политическа автономия за населението на Македония и Одринска Тракия. Различията са в тактиката за постигане на тази цел. ВМОРО, наследила заветите на Васил Левски, върви по пътя на подготовката и участието на цялото местно население в едно общо народно въстание в Македония и Одринско. Помощта отвън е добре дошла, но тя не е решаваща. Този начин на борба, главно чрез вътрешни сили е бавен, но най-сигурен за постигане на целта. ВМОК, подкрепян от цар Фердинанд  и българското правителство, се стреми да постигне това не чрез подготовката и участието на населението, а чрез подготвени отвън бойни чети, които да навлязат в не освободените български райони и възможно най-бързо извоюват тяхната свобода. Този път, както показа самата практика, се оказа невъзможен.

Но, бързайки, ВМОК, начело с Трайко Китанчев през 1895 г. организира и провежда известната в историята „Четническа акция” за освобождението на  Македония и Одринско. От пределите на свободна България са събрани около 900 души четници-доброволци, организирани във взводове, чети и отряди. За техни водачи са привлечени старите войводи К. Лютов, Д. Дяков, Ст. Костов, К. Кустурков и др., които познавали добре граничните райони. За командири-доброволци (войводи) са назначени около 40 действащи и запасни офицери от българската армия. Между тях са поручик Васил Мутафов, поручик Петър Начев, подпоручик Харалан Луков, поручик Стойчо Гаруфалов, подпоручик Йордан Венедиков, и подпоручик  Борис Сарафов.

На 18 юни 1895 г., шестимата млади офицери-патриоти, пристигат в Пирин планина, където подписват съставеното от поручик В. Мутафов

Възвание към нашите бойни другари в българската войска

„Другари!

Жребият е хвърлен, борбата е започната. Македония издига знамето на революцията, знамето на свободата. Нашите братя, въодушевени само от великата идея за свободата, голи, боси, без оръжие отиват да мрът. Нашите обезчестени майки и убити бащи ни викат на помощ; кръвта на убитите ни братя вика за мъст. И ний, верни на войнишкия дълг,  на клетвата, която иска живота ни за защита на отечеството, дойдохме да помогнем, дойдохме да отмъстим.

А ти, брате, ще останеш ли безчувствен към страданията на клетия македонски българин, безучастен зрител на неговата борба? Не вярваме. Понеже сме една плът и една кръв; понеже неговите страдания са отражения в твоето сърце и предизвикват сълзи в очите ти.

И днес, от връх Пирин планина, като извикваме заедно с цяла Македония свещените думи: „СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ!”, отправяме към вас последната си молба: ДРУГАРИ, ЕЛАТА ДА МРЕМ!

От запаса на българската войска. Пирин планина, юлий 1895 год.”

(Следват подписите на шестимата офицери)

С това Възвание, поручик Васил Мутафов и неговите другари тръгват на кървав бой с поробителя, с вярата, че  Македония ще бъде освободена.

Как  се развиват събитията?

От създадените четири отряда, най-голям е 1-и отряд или така наречената  „Струмишка дружина”, в състав от 158 души, с войвода поручик Петър Начев, а  негов помощник и командир на чета, поручик Васил Мутафов. Тяхната дружина получава задача да нападне гр. Струмица и овладее установилия се там турски артилерийски полк, като и с плененото от него оръжие да продължи борбата до пълна победа. Непосилна задача! Още в първото сражение на 29 юни край с. Калиманци по шосето Царево село – Щип, дружината среща редовна турска войска. Силите са неравни, боят жесток. Поручик Начев, който страдал от порок на сърцето, получава криза и припада. Скоро идва в съзнание, но този високо дисциплиниран офицер-патриот преценява, че не е в състояние да води дружината в бой, се самоубива. Тежък момент, в който поручик Мутафов няма време да скърби. Той се навежда и целува за последен път своя командир и другар, и поема командването на дружината, като я организира за следващите сражения. Ободрява четниците, като в почивките декламира своето последно стихотворение „Борбата почна”.

„Напред в борбата! Велик е тоз час!

Надежди светли обрича ни той...

Робът умира и гледа към нас.

Борбата иска жертви без брой!”

От няколкото сражения, които водят отрядите, най-кръвопролитно е сражението на Струмишката дружина на 7 юли. На този ден в местността „Пладнището”, (между селата Габрово и Дълбочица, Горноджумайско) тя отново се сражава с редовна турска войска, която многократно я превъзхожда по численост и въоръжение. В тази тежка обстановка, войводата поручик Мутафов обикаля и ободрява четниците. В затишието на боя той се обръща към тях властно, но бодро:

„Момчета, заобиколени сме от турска войска. Може би тук ще умрем за свободата на Македония, но нека покажем на коварна Европа, че българинът по-обича да мре храбро на бойното поле, отколкото да живее с голи обещания под турска тирания. Помнете, че сме дали клетва: „Свобода или смърт!”. Тези два предела трябва еднакво да ценим!”

В разразилата се остра схватка с врага, силите и кръвта на дружината изтичат. На помощ идва отряд „Пирин планина”, но загубите са големи и  врагът си остава по-силен. Самият поручик Мутафов е тежко ранен. Бойните му другари го изнасят вън от сражението, но не успяват да му помогнат и той умира в ръцете им. Умира по Ботевски един голям син на България – 7 /19/ юли 1895 г. В героичните сражения, в сравнение с другите дружини от Струмишката дружина загиват най-много -  83 четници. Живи в България се завръщат 75, голяма част от които са ранени.

Героизмът на Струмишката дружина отбелязва не само нашата, но и европейската преса. Така например,

официалният правителствен австрийски вестник „Нойе фрайе пресе” пише:

„Нека поетите, ако желаят да възпеят падналите български борци за свобода – Мутафов и Начев, които според политиците са размирници, но се сражават храбро.  Човешката симпатия не може да бъде отказана на този, който отива на смърт за идея”.

На делото и гибелта на поручик Васил Мутафов обръща внимание известният писател и деец на културата в миналото, Стилиян Чилингиров. В своята статия от 1942 г. „Поручик Васил Мутафов – Струмишки войвода през 1895 г”  той пише: „Да тръпнем и да се гордеем, загдето нашият народ още може да излъчва от средите си герои, чиито пример ще сгрява и подтиква към подвиг еднакво съвременници и поколения. И още нещо: едно кърваво свидетелство пред външния свят за правото на народа ни сам да се разпорежда със своите собствени съдбини.

Особено право на гордост имаме обаче ние, неговите съграждани. Със смъртта си

поручик Васил Мутафов продължи революционната традиция на родния си град Шумен,

дал вече трима апостоли преди освобождението на България: Панайот Волов, Върбан Юрданов и Тодор Велков. А със своите писания – да подчертае своята творческа дарба, която за голямо прискърбие, остана недоразвита. Ако не беше ранната му саможертва, ние смело може да предполагаме, че творческите му дарби биха го вредили на достойно място между големите шуменци Васил Друмев, Добри Войников и Илия Блъсков.

Но тъкмо това съчетание на двете характерни стихии на неговия роден град – творческата и революционната – трябва да бъдат пожертвани, за да се затегне здраво връзката между българите от североизточна и техните братя от югозападна България. Връзка неразривна, връзка, напоена с кръв, за да се помни и знае единството на българския народ, както от неговите приятели, така и от неговите неприятели. Единство, което е било и което ще пребъде до исконни векове”. (В-к „Утро”, 24 юни 1942 г.)

Без да правим други по-обширни разсъждения, става ясно, че Четническата акция  в Македония от 1895 г., макар и преждевременна, в която Струмишката дружина, начело с войводата, поручик Васил Мутафов най-активно се сражава, е един от уроците – твърде кървав, едно от стъпалата по пътя към Илиндеско-Преображенско въстание от 1903 г., негов предшественик, какъвто се явява  и самият поручик Васил Мутафов. И още нещо, любопитно и значимо: със своята 27 - годишна младост, със своя меч, със своето перо, с ролята си на войвода, поручик Васил Мутафов се изправя пред нас в истинска прилика на безсмъртния Христо Ботев, с което като шуменци, може с право да се гордеем.

Напълно се солидаризираме с Стилиян Чилингиров, че ако не беше ранната гибел на Васил Мутафов, със своето творчество той би се наредил между големите шуменци Друмев, Войников, Блъсков. Въпреки това, и в късия си житейски път, поручик В. Мутафов ни е оставил поредица от десетки творби, съдържанието на които има непреходна стойност. Те са посветени на родината, на социалните и народни правдини и страдания, на армията, на любовта и семейството. Когато вървим по техните редове, нас непринудено ни обхваща едно истинско възхищение от емоционалното, но реално родолюбие, от човечността в съдържанието им – качества, неделими от самия поручик Мутафов. Както неговото революционно  дело, така и неговата гражданска и революционна поезия са част от духовното богатство на Шумен и Шуменския гарнизон, с което заслужено трябва да се гордеем, особено с това, че той ако не е първия, е един от първите  униформени – военни  поети на България.

Но преди да минем към стиховете на поручик В. Мутафов, тук представяме неговото кратко Прощално писмо до  братята и сестра си от първите дни на юли 1895 г.  В него той поетично е събрал всичко, каквото притежава като човек, воин и творец-мечтател. То е не просто писмо, а  истинско документално-художествено философско-нравствено творение.  Ето неговия текст:

„Мили ми братя Георге, Димитре, Круме, Александре и сестра Райно.

Не исках да ви пиша, защото писмото ми само ще ви натъжи повече, но дългите размишления по този въпрос ме убедиха, че трябва да ви пиша няколко реда.

Чудно нещо! Колко време стана мисля, и нищо не ми идва на перото освен идеята, че аз отивам да помогна със слабите си сили на страдущия роб. Пред олтаря на свещените за човека длъжности, аз се закълнах, че ще умра за някой възвишен идеал, и днес аз това изпълнявам: днес отивам на явна смърт. Нека от нашето честно сиромашко семейство да има такива хора; баща ни изпълни дълга си, сега аз. Ний обичаме да умираме колкото е възможно по-съвършено в нравствено отношение, и който не разбира тази велика идея в човешкия живот, той да се откаже от човешкото си назначение, от званието човек.

Желая ви да живеете честно, тъй ще бъдете по-щастливи.

Ваш обичащ ви брат Васил”.

С подобно богато съдържание са изпълнени и неговите стихове.

Единството на народа, за което пише Ст. Чилингиров, поручик Мутафов отдавна мечтае. Из „Любовта ни към България” от 16 декември 1893 г., той зове:

„Нек се сберем, български сили,

И олтар „Единство” да основем. –

Тогаз от основи вехти, гнили

България свята ще отървем!”

Заедно с това, поручик Мутафов воюва срещу неправдата, срещу безчестието. В името на това в стихотворението „Увещанията на безчестника и честния човек” той се провиква:

„Млъкни! Не ми приказвай за дни благати,

Не ми обещавай щастлив живот:

Величие, блясък, имоти богати!

О, не ща аз да ям чуждия пот.

Не ща нечестност! Благото й не рача!”

Все в този дух, в духа на честността са неговите „Евангелски сатири”, в които четем:

„О, Исусе, Господ и възвишен човек –

...............................................................

Ела втори път в обществото безчестно

С твоите праведни, небесни легиони:

Възпитай обществото – да стане свестно,

И махни оттук човешките закони!...

.......................................................................

Махни, махни Исусе човешките закони –

Те създадоха неравенство човешко:

Един – да се радва, друг – сълзи да рони,

 Неволи, богатство, бедствието тежко!...”

Тези стихове сякаш не са писани през далечната 1893 г., а  т. г., днес, тоз час.

Най-възвишени са стиховете, посветени на родината и българската армия.

Българиьо, любим те ний

С чувство божествено, чисто,-

И наща храброст ще ти увий

Венец, кой ще грей лъчисто!

(Из „Любовта ни към България”), 1893

 О, сабльо моя, остра, звънлива

В  боя нивга не се чупи’,

За врага бъди змия стремглава, -

Враг в земя не се търпи.            

 (Из „Български офицерин на саблята си”),1893

За Мутафов особено силна е любовта към майката, за която по

повод смъртта й, пише:

Майко!                               

В теб само бяха най-идеални

Чувствата нежни, скромните мечти...

О, лея за теб сълзи кристални

И твоя слаб глас кат че ми звънти.

 ( Из  „На майка си”, 1895)

Съдбата на войводата, поручик Васил Мутафов след неговата гибел

Турците пренасят тялото на „баш комитата Мутафов” и на още четирима убити четници на площада в гр. Пехчево, на показ пред населението…Местните българи след това ги погребват по християнски обичай в градските гробища, един до друг, грижат се за техните гробове. Сънародници от вътрешността на страната, официално посещават и поднасят цветя на гробовете им през 1908, 1918, 1942 и 1943 г.

В градовете, където Мутафов и Начев са служили, се отдават военни и граждански почести към тяхното дело. В Шумен, в периода когато кмет на града е д-р Петър Кърджиев /1902-1904 г./, по решение на Шуменския градски общински съвет, ул. „Джамийска”, където се намирала родната къща на героя, е наречена „Поручик Васил Мутафов”. По-късно в града се създава „Комитет за издигане паметник на поручик Мутафов”, в който до 1933 г.постъпват от дарения   5 000  лв., управлявани от А. Ченгелиев.

През 1925 г. шуменци създават „Македонско Културно-Просветно Благотворително Братство „Поручик Мутафов”, което се грижи за македонските бежанци в Шумен. То съществува  до първите няколко години след  9 септември 1944 г. Според публикувани данни, в периода 1915-1929 г. в неговата каса били събрани 5 296 лв.

През 1942 г. по случай годишнината от гибелта на войводата Мутафов - 7/19 юли, футболния отбор и една улица в гр. Пехчево получили името „Поручик Васил Мутафов”. Също на  19 юли   1942 г. в църквата „Св.Св. Седмочисленици” в София била отслужена панахида в чест на Васил Мутафов.  През 1942 и 1943 г. излизат от печат два тома стихосбирки със 143 стихотворения от поручик Мутафов, издадени от неговия брат Крум и сестра му Райна Мутафови. Все тогава Стилиян Чилингиров публикува статия за В. Мутафов в един от софийските вестници, а от името на братята му: Крум, Александър и сестра му Райна  е разпространен  „Тъжен помен” за него.

Както се вижда, през следващите години след гибелта си,  поручик Васил Мутафов не е забравен. Неговото дело и име заслужено имали високо признание и уважение. Поручик Васил Мутафов се превърнал в своебразно знаме на шуменската общественост, както и на шуменци, които живеят в София.

След 1942 г., едва през 2002 г., т.е. след 60 години от последното честване на В. Мутафов,  по инициатива на „Творчески клуб на офицерите и сержантите от запаса „Патриот” и Дружество на краеведите, в шуменското читалище „Добри Войников” бе проведена научна конференция на тема: „Шуменската възрожденска и поборническа фамилия Мутафови”. Изнесените доклади и съобщения в нея, през 2004 г. бяха издадени в сборник: „Поборническо и културно съэвездие Мутафови” от 124 страници, в които се съдържат и над 30 подбрани стихотворения на поручик Мутафов. Това за сега е най-значимия паметник за съзвездие Мутафови и лично на поручик Васил Мутафов.  Изданието бе  активно потърсено от наследниците на Мутафови, най-вече от 93 годишната племенница на В. Мутафов, дъщерята на големия български художник Александър Мутафов – Райна и дъщеря й Румяна – внучка на Александър.

Конференцията постави пред гражданските и военни ръководни  органи в Шумен, както и в Министерство на отбраната  искането да се увековечи паметта на фамилия Мутафови най-малко чрез една паметна плоча, да се издири гробът на поручик Васил Мутафов в Пехчево и пр. Последваха и други действия, но за съжаление нищо повече не бе предприето.  Не  стана  известно дори дали е запазен неговият гроб, за което  през 2011 г.не успя да помогне и българското посолство в Македония.

Улица на негово име вече няма, няма фонд за паметник, няма „Македонско Братство” няма футболен отбор на  негово име; няма панахида, които да напомнят за него. Къщата на фамилия Мутафови, където е кипял истински живот,  отдавна е съборена...Все скъпи загуби за историята на Шумен и Шуменския гарнизон, за страната. Наш дълг е да направим всичко възможно, тези загуби поне в определена степен да бъдат възстановени. И да не забравяме неговия девиз: „Желая ви да живеете честно – тъй ще бъдете по-щастливи!” Девиз на един национален герой, чиито дело и кръв стоят в основата на подписания на 1 август 1017 г. Договор за дружба между България и Македония. Нека поне сега, в името на тази дружба, бъде осъществена идеята от далечното минало за издигане паметник на поручик  Васил Мутафов в родния му град Шумен, както и в гр. Пехчево (Македония), където е неговия гроб.