На 10 февруари 1947 г. е подписан Парижкият мирен договор

11.02.2018 г. На 10 февруари 1947 г. е подписан Парижкият мирен договор

 Макар че България нe получи статут на „съвоюваща“ страна, нейните жертви и приносът й за разгрома на нацистка Германия са отчетени и оценени на Парижката мирна конференция. Този принос, както и геостратегическите интереси на съюзниците са двата решаващи фактора, които съхраняват териториалната цялост на българската държава след Втората световна война.

Иван Коев,

председател на Областен съвет на Съюза на ветераните от войните - В. Търново

На 10 февруари 1947 г. в Париж България подписва мирен договор с победителите от Антихитлеристката коалиция, който слага край на участието на страната във Втората световна война. Той е резултат от мирната конференция,  проведена във френската столица от 29 юли до 15 октомври 1946 г., на   която над 20 страни решават съдбата на бившите сателити на Третия Райх. От българска страна под договора слагат подписите си Кимон Георгиев, Александър Оббов и Трайчо Костов – подпредседатели на Министерския съвет.

Съгласно неговите клаузи, за начална дата на участието на България във войната против хитлеристка Германия се счита 28 октомври 1944 г., независимо от факта, че военни действия с Вермахта се водят още от началото на септември 1944 г.  Това е датата на подписване на примирието между България и държавите от антихитлеристката коалиция. Преди тази дата страната е в състояние на война с Великобритания, САЩ и СССР, както и с Германия и Унгария, което означава, че България е във война с целия свят. С примирието е уредено и изтеглянето на българските войски от окупираните територии на съседни държави. Последвалото участие на българската армия в окончателния разгром на хитлеристка Германия е съществен фактор за сравнително благоприятния характер на подписания договор. Договорът влиза в сила на 15 септември 1947 г.

Успява ли България да постигне своите национални цели с включването си във Втората световна война? Отговорът на този въпрос е еднозначен. Макар че България нe получи статут на „съвоюваща“ страна, нейните жертви и приносът й за разгрома на нацистка Германия са отчетени и оценени на Парижката мирна конференция. Този принос, както и геостратегическите интереси на съюзниците са двата решаващи фактора, които съхраняват териториалната цялост на българската държава след Втората световна война. България е единствената страна от загубилата коалиция, която не само, че не губи територии, а се разширява, благодарение на Крайовската спогодба за присъединяването на Южна Добруджа,сключена на 7 септември 1940 г. Поставена в съветската сфера на влияние, България има защитници на Парижката мирна конференция в лицето на големия победител. Страната ни  има подкрепата  на Полша и Чехословакия и това се отразява относително благоприятно при преговорите.

Според договора (чл.1 ) границите на България се възстановяват във вида, в който са съществували до 1 януари 1941 г., т. е. преди подписването на Тристранния пакт с държавите от Оста, но след Крайовската спогодба и присъединяването на Южна Добруджа. Искането на България за Западна Тракия е отхвърлено. Освен това тя се задължава да демилитаризира южната си граница.

Общият състав на Българската войска (чл.9) е сведен до 65 хил. души. Задължителната военна служба за населението е запазена. Военновъздушни сили, включително военноморски въздушни сили се състоят от от 90 самолета, включително резерв, от който не повече от 70 могат да бъдат бойни самолети, с общ персонал от 5 200 души. Военноморският флот е ограничен до 3 500 души и тонаж от 7 250 тона, като е забранено производството и притежаването на контактни мини и торпеда, торпедни катери, подводници и щурмови кораби. България няма право да строи укрепления по границата си с Гърция. Но военните клаузи на Парижкия договор никога не са прилагани на практика, тъй като България е съюзник на Съветския съюз, който в условията на Студената война е конфронтиран с доскорошните си съюзници и въоръжава страната, според собствените си стратегически цели.

Парижкият договор предвижда репарации, които в много отношения са по-тежки от наложените от Ньойския договор в края на Първата световна война. Съгласно чл. 21 (1,4) България се задължава да изплати 70 милиона долара репарации, от които 45 милиона долара на Гърция и 25 милиона долара на Югославия. Изплащането трябва да стане в стоки по цени от 1938 г., завишени само с 10 – 15%, което увеличава реалната стойност на задължението до 119 милиона долара. Тази сума е многократно по-ниска от репарациите, определени с Ньойския договор, но е почти два пъти по-голяма от реално изплатените по него суми. В допълнение към това репарациите трябва да бъдат изплатени само за 8 години, което прави годишните вноски над 8 пъти по-високи от плащаните по Ньойския договор. Стойността им се равнява на половината от целия годишен износ на страната през 1945 – 1946 г. Малко по-късно Югославия опрощава репарациите на България като жест на добра воля в контекста на преговорите за създаване на федерация между двете страни. Освен наложените репарации България се отказва от всички свои вземания от Германия за времето след 1 септември 1939 г. Стойността им е около 100 милиона долара, главно неизплатени стоки, изнесени в Германия въз основа на клиринговите взаимоотношения между двете страни. На България не е разрешено да компенсира тези вземания с германските активи на българска територия, които съгласно решение на Съюзната контролна комисия в Германия се дължат на Съветския съюз, както и самите вземания от Германия.

Подписването на мирния договор лишава западните съюзници от основното им средство за политически натиск върху отечественофронтовското правителство в България. Комунистическата партия се възползва от това и на 4 декември 1947 г. е приета Димитровска конституция. С това се поставя край на съществуващата  многопартийност от първите години на промените в държавната власт след 9 септември 1944 г. и окончателно се утвърждава нова форма на управление.

За по- голяма яснота ще проследим накратко участието на България в заключителния етап на Втората световна война.

През лятото на 1944 г. съюзническите армии настъпват към границите на Германия. Българските ръководни среди, неведнъж предупреждавани за последиците от техния съюз с хитлеристите, постепенно усещат отговорността си. Съставеното на 2 септември 1944 г. правителство начело с Константин Муравиев решава да скъса с Германия и обявява „пълен и безупречен неутралитет“. Съюзниците не са впечатлени от този акт, дори го възприемат като ход в полза на Хитлер. Но на 6 септември правителството променя позицията си и обявява война на Германия. На 8 септември българските войски в Гърция, Македония и Сърбия влизат в сражения с германски части в районите на Серес, Ксанти, Прилеп, Връшка чука, Кула. Пред правителството на Отечествения фронт, дошло на власт на 9 септември 1944 г., стоят сериозни външнополитически проблеми: изолация на страната, враждебност откъм съседите й, реална опасност от поредна национална катастрофа. Часове след като е поел властта, министър-председателят на ОФ Кимон Георгиев заявява, че България „ще приобщи всички сили и средства към усилията на Съветския съюз и неговите велики съюз­ници за изгонването на германците от Балканите“.

Съюзниците реагират разнопосочно. СССР приема българското решение и настоява за незабавно включване на българската армия във войната. Съображенията му са и политически, и военни. Германска армия от почти 400 хиляди души се намира на гръцка територия. Нейното безпрепятствено оттегляне би засилило хитлеристките позиции в северната част на полуострова и в Унгария. Съветското становище се подкрепя и от САЩ. Обаче Лондон реагира остро „против“ предоставянето на България на статут на съвоюваща съюзническа държава, признат междувременно без особени проблеми на бивша фашистка Италия. Причините са както в утвърдената антибългарска нагласа на повечето британски управляващи, така и в очертаващото се следвоенно положение.

Съветският натиск принуждава Лондон да даде съгласие българската армия да се включи във военни действия на чужда територия, обаче само с разрешение на съответните държави. Но правителството на ОФ не получава пряк контакт с щаба на югославския партизански ръководител Йосип Броз Тито. Тогава на 21 септември то се обръща към Москва. Сталин е категоричен: военната и политическата обстановка налагат включването на българската армия във войната. Тази позиция той съобщава на Тито, който е на посещение в Москва. Резултатът от натиска на Сталин е формално скрепен с договора, подписан на 5 октомври 1944 г. в Крайова от Тито и от българската правителствена делегация. Българската армия ще води военни действия на югославска територия, но само в определени райони. Така политическите пречки са преодолени.

Участието на България в завършващия етап на Втората световна война се характеризира от два периода. Първият продължи до ноември 1944 г. и обхваща стратегическото развръщане на Българската армия в Южна Сърбия, Вардарска Македония и Косово. Вторият период включва действията от декември 1944 г. до май 1945 г. Той се дефинира от бойните действия на Първа Българска армия, която проведе няколко настъпателни и отбранителни операции на територията на Югославия, Унгария и Австрия.

За успешно участие в заключителния етап на войната Българската армия извърши мобилизация, с която нейната численост достигна 474 хил.души, 3139 оръдия и минахвъргачки, 168 танка, 141 самолета и други спомагателни части. Активни бойни действия през първия период - от септември до ноември водиха частите на 2- ра, 1- ва и 4- та армия с обща численост около 280 000 души.

Втора армия  на ген. м-р Кирил Станчев настъпи в направление на главния удар София- Ниш– Прищина и проведе две операции: Нишката и Косовската. Настъплението започна на 8 октомври след силна артилерийска и авиационна подготовка. Преломния момент беше на 10 октомври, когато заедно с Бронираната бригада войските навлязоха в долината на р. Морава. Четири дни по-късно беше освободен Ниш, а в района на Меротина беше разгромена 7 СС дивизия „Принц Ойген”. Косовската операция беше естествено продължение на Нишката. Настъплението на войските започна на 25 октомври, но особено ожесточена беше съпротивата на немските части на подстъпите към Косово поле. При много тежки зимни условия, нашите войски преодоляха Копаоник планина, освободиха Прищина на 19 ноември и достигнаха рубежа Рашка– Нови Пазар.  Първа армия, командвана от ген. м-р Владимир Стойчев нанесе спомагателния удар по Кюстендилско Скопското направление и проведе Страцино-Кумановската операция. Настъплението започна на 8 октомври, като особено ожесточени боеве се водеха  при Крива Паланка, Стражин, Страцин и пред Куманово. На 13 ноември беше освободен Скопие. Четвърта армия, командвана последователно от ген. м-р Боян Урумов и ген. м-р Асен Сираков действаше по Горно Джумайско- Велешкото оперативно направление, като от 15 октомври проведе Брегалнишко- Струмишката  настъпателна операция. В резултат на това последователно бяха освободени  Кочани,  Щип и Велес. Първият период приключва  с цената на тежки загуби - 5 692 убити и 12501 ранени български воини.

На 17 ноември 1944 г. съветският маршал Фьодор Толбухин и командващият българската армия ген. Иван Маринов договарят продължаване участието на български войски във войната. Сформирана е Първа българска армия в състав  около 130 хиляди души начело с ген. Владимир Стойчев. Тя е поставена под прякото ръководство на командването на III Украински фронт, с което са избегнати конфликти и противоречия с югославяните.

Тежки и продължителни сражения Първа армия води в края на декември 1944 и началото на януари 1945 г. С твърдост и героизъм българските бойци и командири облекчават стратегически важния момент - настъплението на Съветската армия към Будапеща.

В началото на март 1945 г. германската армия съсредоточава внушителна сила- 430 000 души, над 900 танка и 850 самолета и  разработва план за настъпателната операция под наименование „Пролетно пробуждане”, в опит да създаде предмостие на северния бряг на река Драва и с три разсичащи удара да раздроби и унищожи по части основните сили на  III Украински фронт

Бойните действия започват  на 6 март с масиран удар срещу III Украински фронт, българската армия и югославските съединения. Поставено е началото на Дравската отбранителна операция, по известна като Дравска епопея. Тя е част от отбранителната Балатонска операция на Червената армия, включва  периода 6 -  21 март 1945 г. и е едно от най- ожесточените сражения водени от българската армия през целия период на нашето участие във войната.

 От 12 до 19 март  пламват  със страшна сила улични боеве  за овладяване селата Драва Чехи, Драва Соболч и Драва Палконя, които преминават  няколко пъти от едни в други ръце. Това са най- ожесточените боеве през цялата операция. Под неудържимия напор на българските и съветските части, хитлеристката съпротива е смазана. Ранени и пленени хитлеристи по-късно казват: ”Такъв ужас не сме изпитвали никъде. Драва Саболч е гробница за поделението!”  

На 11 март 16-та пехотна дивизия, наречена “хвърковатата” заради бързите си и стремителни пеши маршове преминава в настъпление. Атаката е наблюдавана от генерал Артюшенко,  който възкликва  възхитен: ”Юнаци. българи! Вървят като  на маневри. Напред и пак напред! Това се казва  стремителна и дружна  атака. 16- та дивизия е моя дивизия!” 

До 21 март германските войски са отхвърлени на юг от Драва. Българите форсират канала Фекетевис, излизат на река Драва и възстановяват целостта на отбраната. Балатонската отбранителна операция се овенчава с бляскава победа. По повод на боевете край Драва командирът на 133-ти стрелкови корпус генерал лейтенант Артюшенко, който воюва заедно с нашите войски  заявява: “Драва Соболч е малкият Сталинград. Аз с моя корпус съм участвал в Сталинградската битка и в Будапещенската операция, но такова нещо виждам рядко.”  Със своя  героизъм, твърдост и мъжеството първоармейци провалиха замисъла на немското командване и отбелязаха един от най- значимите върхове на българската бойна слава

От 29 март до 14 април Първа българска армия проведе успешно Мурската настъпателна операция, като извърши  пробив на линията „Маргит”, форсира канала „Принципалис”и преследва противника до Велики Ког, Ястребци, Витан , Шаловци. Само за няколко дни българската армия се вклини на 150 км., като достигна Чаковец, Марибор, Клагенфурт и Лайбниц в Австрия и се срещна с настъпващите от запад английски войски.

Вторият етап от участието ни във войната приключва със свидни жертви – 5 061 убити и изчезнали и 11 294 ранени и измръзнали. Така от септември 1944 до май 1945 г. 34 548 хиляди души жертват живот или здраве за разгрома на Третия райх. А общо за периода от 1941 до 1945 г. загубите на българската армия  са 41 660, от които 14 247 убити и 27 413 ранени и змръзнали. Огромни са и материалните и финансовите разходи на страната. Размерът им надхвърля 130 милиарда лева.

Воинските качества на българската армия впечатляват съюзниците. Командването на III Украински фронт неведнъж им дава висока оценка. Българите са поздравявани и в комюникета на Върховното командване на съветската армия, например: „Днес, 20 март... Москва приветства доблестните войски на Трети Украински фронт, включително и българската армия на ген.-лейт. Стойчев... с 20 залпа от 224 оръдия.“  На 27 май 1945 г. Сталин подчертава в послание до Чърчил и Рузвелт: „България дава принос за разгрома на хитлеризма и съдейства за победоносно завършване на войната в Европа“. Висока оценка на бойните качества на българската армия дават и известни военни кореспонденти на американски и английски издания и агенции.

Нека с признателност и преклонение сведем глави пред подвига, героизма и величието на българския войник. Защото Българската армия в своята вековна история, винаги е  била символ на гордостта и силата на българския народ.