Срещи в метрото

26.08.2018 г. Срещи в метрото

 Служихме на родината. Безкористно. По-предвидливите, навъртайки десетина години, замениха униформата с цивилен костюм и се гмурнаха в морето на частния бизнес. Малцина успяха. Основната част продължихме в строя. С надеждата, когато се пенсионираме, за спокойни, но и материално осигурени старини. Зад нас би трябвало да е държавата. Все пак допринасяхме за нейната сигурност и осигурявахме нейния просперитет. Оказа се, че просто сме едни наивници.

Ген. Стефан Стефанов

Срещам ги всяка сутрин. Първо в метрото. После, по спирките на градския транспорт. Всички еднакво умислени. По-скоро загрижени. И някак си – еднакво облечени. Независимо, че част от тях носят униформа. С отличителните знаци на поредната охранителна фирма. Припознавам ги и по грижливо поддържаните, натрапчиво популярни у нас, китайски бели летни обувки на дупчици. Постоянно забързани, стискайки рекламни найлонови торбички с продукти или придърпвайки срамежливо, прословутите пазарски чанти на две колелета. Побелели от годините прекарани в армията. Взаимно познати, без да е имало запознанство.

Сближава ни настоящето. Миналото е останало зад нас. Закътано, като окъсяла, но от значение за притежателя и дреха, с надеждата, макар и не по мярка, някога да бъде използвана отново. А настоящото е тривиално – пенсионери. С провокативното, за непросветените допълнение, военни пенсионери. То е и повод за завист, от останалите, на пенсионна възраст наши сънародници. Причината е в мита за получаваните „големи“ пенсии. Достигащи до максимално допустимия „таван“ за простосмъртните – 910 лв. Защото има и цяло съсловие, невоенни пенсионери, на което всеки месец се привеждат, съгласно нарочни министерски разпоредби и извънредни парламентарни решения, по няколко хиляди лева. Без да се парадира. В унисон със сентенцията, че „многото пари шумят, а богатството шепне“. Парадоксът е във факта, че това е известно на широката общественост, но нейната подозрителност е концентрирана, преди всичко, върху  легендата за високите пенсионерски доходи на запасното войнство. Макар, че повече от 50 % от правоимащите получават между 700 и 800 лева на месец и въобще не ги интересува тавана на пенсиите, тъй като не могат да го достигнат. По-важното за тях е   своевременната и адекватна на пълзящото повишаване на цените индексация. Което си е дълготраен, общонационален проблем.

В метрото е тясно. Особено в делничните сутрини. Близко сме един до друг. Разменяме поздрави. Говорим си. Не се оплакваме, но от думите на мнозина блика дълбока неудовлетвореност. Някъде се прокрадва и закана. Защо провокират нашата добросъвестност и защо продължаваме да сме на дъното на социалната таблица? Изоставени, но и дамгосани от дългогодишната си всеотдайна войскова служба с коварен диабет, високо кръвно, сърдечни проблеми, ставни заболявания и т.н. И в допълнение, с ескалиращи семейни тревоги – болна съпруга, големи деца без жилища, изплащане на нескончаеми заеми и кредити.

Служихме на родината. Безкористно. По-предвидливите, навъртайки десетина години, замениха униформата с цивилен костюм и се гмурнаха в морето на частния бизнес. Малцина успяха. Основната част продължихме в строя. С надеждата, когато се пенсионираме, за спокойни, но и материално осигурени старини. Зад нас би трябвало да е държавата. Все пак допринасяхме за нейната сигурност и осигурявахме нейния просперитет. Оказа се, че просто сме едни наивници. Закъснял извод, който се раздува в гърлото като топка и не ти позволява да говориш. Но как да бъдат озаптени собствените ти мисли? Как да бъдат спрени самообвиненията, ерозиращи достойнството ти на човек на дълга? За това сме умислени. Това е обичайното ни състояние. С наближаването на есента ставаме и загрижени. Опитът ни е научил, че ежедневието ще ни донесе и нови проблеми. Трябва да се търси изход да се справим и с тях. Като се съобразяваме с горчивата истина, че хората, на които можехме да разчитаме, оредяват.

„Мълчанието е продължение на спора с други средства“ съветваше преди години един латинореволюционер. Сигурно в условията на сурова диктатура съветът е бил актуален и полезен. При сегашната ни парламентарна демокрация, човекът-парламент Гиньо Ганев, приживе, беше категоричен в оценката си – „Крайно недостатъчно е да имаме красиви визии за утрешния ден, когато нямаме провизии за днешния“. И предупреждаваше властимащите – „Гневът на кроткия човек е безконтролен, защото е необичаен“.

Докато сме загрижени, ще бъдем кротки. В очакване. И последователни в търсенето на решение на проблемите. А дали Гиньо Ганев е бил прав в предупреждението си? Времето ще покаже…