Част първа: За честта на пагона и още нещо

05.10.2019 г. Част първа: За честта на пагона и още нещо

 Държавата трябва да гарантира на офицерския корпус: висок жизнен стандарт и качество на живот; да е неразделна част от елита на нацията; да бъде най-привилегированото съсловие в държавата; сигурност на протичане на службата и справедлива система за кариерно развитие на офицерството; изключване на държавни решения, с които се  обезличава  офицерската професия и професионализма, каквито  случаи имаше с назначения на ръководители на специални служби, включително и приемане на закони в интерес на конкретна личност, както вече за втори път се процедира във военното разузнаване.

Генерал-майор о.з. д-р Стоимен Стоименов

От ЗОВСРБ, чл.149, ал.2: „Заклевам се в името на Република  България да служа честно на народа си, ...и ако се наложи да дам живота си за нея, (Родината)...за войнската чест и за славата на бойното знаме!“

В текста на военната клетва, изразявайки волята на суверена, законодателят е постановил, че войнската чест,  наред с Родината и бойното знаме, е едно от трите неща, в името на които военнослужещият се заклева да пожертва дори и най-скъпото - собствения си живот. Показателно е, че такъв обет се поема при полагането на военната клетва, паметен законов и морален акт в живота на човека - воин. Този незабравим, тържествен ритуал, който завършва с целуване на бойното знаме и изричане на сакралните слова „Заклех се“, се помни цял живот. Специално отбелязвам, че военната чест е единственото нравствено- етично и каквото и да било друго качество, което намира  място в клетвата за вярност на народ, род и Родина.

Това обстоятелство отрежда на

честта на пагона

по право и по закон място в центъра на ценностната система на българските военнослужещи.

Войнската чест може да се определи като комплексно нравствено- етично качество,  показател и критерий за социалния статус на военнослужещия. Правя уговорката, че този материал е посветен на честта на офицерския пагон, което не означава каквото и да е  подценяване или омаловажаване на  честта на войнишкия, сержантския и подофицерския пагон.

Честта на пагона е съвкупност от нравствено-етични качества и принципи на офицера, които са достойни за уважение и създават положителен имидж в армията и обществото. Тя е концентрирано изражение на  най-добрите човешки качества.

Войнската чест не е хипербола, а е по-скоро една метафора на  най- високата духовна чистота, която обединява професионализма и нравственото съвършенство.

Качеството „чест на пагона“ обединява в едно символа за принадлежност към офицерската професия, какъвто е пагонът и личната войнска чест като най-важна нравствена характеристика на защитника на Отечеството. Пагонът не е украса на военната униформа. Той е отличителен знак, който се поставя на раменете на военната униформена дреха и показва статуса на военнослужещия във военната йерархия. Пагонът има своите примамливи страни, но в действителност е тежък товар, който не всеки може да понесе.

Честта на пагона най-често се разглежда в контекста на неговото проявление и защита. Офицерът отстоява и защитава честта на мундира, когато неговите действия и поведение са в хармония с конкретен кодекс на честта и с Моралния кодекс на обществото като цяло. Затова когато говорим за честта на пагона, всъщност става дума за всеотдайно изпълнение на войнския дълг, за войнска чест и  достойнство, за престиж и уважение на човека, на чийто рамене блестят войнските пагони.

Въпросът за честта на пагона е многоаспектен. Той има много измерения, аспекти и компоненти. Честта на офицера е морално-етическо и социално понятие, свързано с оценка на такива качества на личността като вярност, справедливост, правдивост, благородство, достойнство. Офицерската чест е концентрирано изражение на най-добрите човешки качества, необходими за достойно и осъзнато изпълнение на войнския дълг.

Честта лежи в основата на офицерския дълг.

В един такъв материал няма възможност да се отдели внимание на цялото това многообразие, още повече, че редица важни аспекти на тази проблематика разгледах наскоро в статията, посветена на срива на офицерската професия.

„Човекът под пагон“ се отличава от обикновения гражданин с това, че той е 24 часа на разположение на службата и във всеки момент е  длъжен, включително и с цената на живота си, да изпълни своя конституционен дълг по защитата на Отечеството. Военнослужещият е облечен с изключително доверие, защото, в отличие от обикновените граждани, разполага с реална сила, каквато е въоръжение и бойна техника, с които, ако не ги използва по предназначение, може да застраши устоите на демокрацията, живота, здравето и свободите на суверена.

Утвърждаването, отстояването и защитата на честта на пагона е свята

българска традиция,

която се предава от поколение на поколение.

Тук оставям да „говори“ историята и тези, които са я писали с кръвта си по бойните полета. Когато историята говори, всички трябва да замълчим, защото тя е най-мъдрият учител, източник на знания, опит и поуки за бъдещата дейност.

Благородството и честта на пагона на българските офицери са наследени ценности от времената на римските центуриони, преминали през рицарството и достигнали до офицерските корпуси в Европа.

Ценностите, свързани с честта на пагона, са зазидани в темелите на българска традиция за изграждане, възпитание и развитие  на офицерския корпус.

Началото на изграждането на Земската войска и на офицерството на Третата българска държава е поставено от руските офицери-инструктори. В разработената от тях Инструкция на Военното училище, утвърдена на 30. 01. 1879 г., се посочва, че „...достойнството на добрия офицер ... се обуславя от добрата нравственост, благородство в мислите, вежливост в отношенията с другите, точност и безпрекословност в изпълнение на своите задължения“. И още един цитат. В своя труд „Моята епоха 1878- 1919“ Димитър Азманов пише: „За краткия свой престой в страната ни (всичко около седем години) русите успяха да внедрят в душите на своите възпитаници - офицери фантастична любов към военната служба, към военното призвание, към армията и войника... Строгата дисциплина бе евангелие за цялата им служба, дългът към службата и Родината бяха основен стимул в цялата им дейност... Офицерът принадлежи към една особена, по- високостояща обществена среда от останалия народ...Страхът да не бъде „опетнен мундирът“ им, т.е. тяхната военна чест, заемаше видно място във възпитателната система на руските инструктори“. Първоучителите в лицето на руски инструктори възпитават благородници, по образец и подобие на руските и европейските военни училища. Те пренасят на българска почва изискванията към честта на офицера от руската империя. За какво става дума пояснява бележитият изследовател на историята на офицерството в Царска Русия Сергей Волков в труда си „Офицерският корпус“. Като се позовава на една Инструкция от XІX век той пише: „Чест е доброто име, с което се ползваме, всеобщото доверие към нашата праведност, към нашата чистосърдечна любов към хората. Не бива да се отнасяме с безразличие към честта, защото безразличието към нея те унижава и изключва от обществото на достойните и уважавани люде.“

Най-верният критерий за оценка на истинската стойност на честта на пагона на българското офицерство са войните за национално обединение. Там, на бойното поле, всички от войника до генерала, изправени очи в очи срещу смъртта, на дело изявяват своите бойните качества и морално- нравствените ценности.

По тази тема са написани и издадени много трудове на историци, военноначалници, офицери и други участници във войните за национално обединение. Между тях се откроява книгата „Помни войната“ на бележития български военноначалник, педагог и психолог полковник Борис Дрангов. Той пише тази книга в годините на Първата световна война. В нея полк. Дрангов обобщава опита, основан на българските национални традиции в изграждането на офицерския корпус и на неговата ценностна система. Нека припомня, че „Помни войната“ е един морален кодекс и система от ценности, които служат като ориентир  при изграждането на офицерството и в неговата служебна и обществена дейност. Полковник Дрангов поставя ударението на такива ценности като любов към Отечеството, самоотверженост, себеотричане, воля и характер, бащинска грижа за войника, бойно другарство, боен дух, желязна дисциплина, почтеност и справедливост, личен пример и отстояване на войнската чест навсякъде и във всичко. Заветът на Дрангов към българското офицерство е да служа всеотдайно на своя народ и да бъде вярно до смърт на Родината. „За тази цел, пише полк. Дрангов, насъщно необходими са нравствени великани, мъже волни, предприемчиви, храбри, упорити, възторжени идеалисти, смели до безумство, влюбени в България до фанатизъм, честни до самопожертвователност - българи с характер, железен, непоколебим, възвишен!“ Такива са заветните Дрангови ценности, на които той остава верен до последния си дъх.

В книгата си „Командири на полкове, загинали в Първата световна война“ Кръстьо Кръстев описва героичните подвизи на командири, загинали със смъртта на храбрите. Това са трогателни примери на уроци по мъжество и показател какво значи  чест  на пагона  и как тя се отстоява  под огнения ад на снарядите  и куршумите, а в редица случаи и при бой на нож. Със смъртта на храбрите на бойното поле в изпълнение на войнския си дълг на Добружанския фронт загиват полк. Антон Дяков - к- р на 19 шуменски полк, полк.  Панайот Минков - командир на 8- ми приморски полк, а месец и половина след това загива и неговият наследник - полк. Никола Свещаров. В боевете на Бериш тепе в Северна Добруджа смъртоностно е ранен полк. Йордан Иванов - к- р на 16- ти Ловчански полк. На Македонския фронт загиват командирът на 21-ви средногорски полк полк. Климент Джеров, командирът на 15- ти ломски полк  полк. Стефан Илиев, командирът на 53- ти полк полк. Константин Ламбринов. При завоя на река Черна геройски загива и прославеният български военачалник   полк. Борис Дрангов, за който вече стана дума.

Трогателни са примерите, свързани с честта на пагона  при защита на бойните знамена. За тази цел в годините на Първата световна война е учреден специален награден знак „За спасяване на знамето“. Негов носител е подполковник Марин Куцаров - к- р на 19- ти пехотен Шуменски полк, бъдещ генерал-майор, който след пробива при Добро поле  и подписването на 29 септември 1918 г. на унизителното Солунско споразумение, преди полкът да премине в плен на победителите от Антантата, пред бойния строй той имитира изгаряне  в огнената клада на светинята на полка - бойното знаме. Всъщност истинският символ на войнската чест ден преди това п/п   Куцаров скрива под хастара на курката си и в продължение на 9 месеца преминава с него през военнопленническите лагери, за да  се стигне до невъобразима еуфория след предоставянето му през месец май 1919 г. в мирновременния гарнизон на полка г. Разград. Подобен е примерът и с капитан Атанас Веселинов, командир на сборната рота на 25-ти Драгомански полк. Той заедно с фелдфебел Йордан Витанов, след предаване на полка в заложничество, което става на 02. 10. 1918 г. , скриват знамето и парите от касата на полка, избягват от плен и за 12 денонощия достигат до Цариброд като  предават знамето  на командира на допълващата дружина, а парите са внесени  в БНБ. За спасяването на знамето к- н Веселинов е награден с Военен орден „ За храброст“ ІV ст., а самото знаме със същия орден ІІІ степен.

Авторитетът и престижът на офицерското звание, както и дивидентите, които то носи, се проявяват с особена сила в периода между двете световни войни. Тогава целият елит на държавата е произхождал или е бил свързан по някакъв начин с офицерството. Политици и държавници са парадирали с преминаването  през военна школа и с обстоятелството, че на раменете им са блестели офицерските звезди.

Историята обаче е такава, каквато е, и тя не бива да се пренаписва и представя пред поколенията в розова светлина. Точно заради това, в интерес на обективната истина и оценката на героичното ни минало, трябва да се почертае, че наред с  положителните традиции при отстояване на военната чест и достойнство в определени периоди се наблюдават и тенденции  за сриване и поругаване на тази чест. Надълго и нашироко може да се говори за случаи и прояви на потъпкване на офицерска чест и достойнство, както във военните години, така и в мирновременния период от развитието на българската войска. Не могат да бъдат пример за подражание намеса на офицерството в политиката, организирането и участието във военни преврати, в белия и червения терор, помрачили блясъка на пагона и оставили кървава следа в народната памет.

Наскоро препрочетох забележителния труд на генерала от пехотата Стефан Тошев, озаглавен „Победени без да бъдем бити. Отговор на хулителите ни, като съюзници“. Сам широко скроен и бохем по характер, генерал Тошев е държал изключително много на честта на пагона на българския офицер и генерал и си е позволявал волността да не изпълнява заповеди, които е считал за погрешни. Той не се е посвенил в качеството  на командващ Трета армия в Първата световна война при действията й на Доброжанския фронт, в името на войнската чест, да влиза  в остър конфликт с командващия съюзническите войски на Дунавския фронт и в Добруджа германския фелдмаршал Аугуст Фон Макензен, поради което се е стигнало до освобождаване на Стефан Тошев от длъжност. По повод на обвиненията, че нашият народ е робски и има ниски морални стойности, както и за съмненията във военния талант на  българските офицери и генерали, генерал Тошев пише: „Войниците на този робски народ, почти същите и в трите войни, не издържаха ли при най-лошите политически и от вътрешно естество условия последната война, като гладуваха и мръзнеха, и, окъсани и обосели, три години останаха под огъня в първа линия? Това ли са те синовете на робското племе? Снемете шапки, господа, и нека се поклоним пред нашия народ, що след петстотин годишно робство, в 40 години политическо съществуване се издигна бързо в очите на културните народи и прояви чудеса на самоотверженост за реализиране на вековните си идеали. Поклон дълбок пред неизвестния български войн.“

Тази защита на българската чест от немските и австрийските нападки не пречи на генерал Тошев да говори откровено за многото неудачи, грешки и простъпки, които съпътстват успехите на бойното поле и в мирновременния живот на армията. Той споделя  подробно и с конкретни примери от Първата световна война случаи и прояви на откъснатост на Главната квартира от фронта, за моралното разложение в някои полкове на армията, за лоши взаимоотношения между офицери и войници, за неподчинение и оскърбителни подмятания по адрес на офицери, за отказ да се изпълняват заповеди и разпореждания на командирите, за обезличаване на младшия офицерски състав, за лоша дисциплина, за бягство и дезертьорство на войници и подофицери, за опити за покушение на командири, за явни бунтове в някои полкове, изобщо за помръкване блясъка на честта на пагона. Всичко това се свързва с обстоятелството, че за 7 години България води три войни, че войската е изключително лошо снабдена, уморена и изтощена от недоимъка,  демотивирана от тежкото положение в страната и конкретно на семействата на войниците и офицерите. Ето какво пише по този повод Главнокомандуващият в Доклад до Царя през 1918 г.: „Има части 25 процента с боси нозе, а дрехите им са съвсем парцаливи. Не са редки случаите да са виждат голи меса под съдрани и износени куртки и панталони, без никакво долно бельо...Облеклото на офицерите е също мизерно. Те няма от къде да си набавят материали и са обезличени между войниците по външност. И войниците и офицерите се срамят и окайват в това положение“.  В този доклад Главнокомандващият донася за трагичното състояние на изхранването и цялостното осигуряване на войската и определя ситуацията по бойните фронтове  като бедствена.

Генерал Тошев, а и други автори като генерал Русев - командир на Втора тракийска дивизия, в книгата си „Добро поле и Втора тракийска дивизия“, подполковник Бунарджиев в книгата си „Има ли предателство на Добро поле“, професор Ал. Цанков в книгата си „Последствия от войната“ пишат за  причините и отражението на пробива при Добро поле, с което се слага началото на продължаващата вече 100 години гражданската война в България, за последствията от двете национални катастрофи, за нападките от политици и гражданство на офицерството като привилегировано съсловие и виновник за загубата на войната, за корупцията при снабдяването на армията с въоръжение и боеприпаси, отговорност за което носят държавниците и  висшето военно ръководство. Като стана дума за корупция нека припомня така известната афера „Шарл-Жан“, в която едни от най-популярните и високопоставени генерали като Рачо Петров - министър- председател и Михаил Савов - министър на отбраната са обвинени, разследвани и съдени (Генерал Р.Петров е осъден на 75 г. затвор, от които излежа само 4) за злоупотреби и корупция. Този проточил се с години процес хвърли сянка върху честта на генералския пагон.

Макар и в не такива  остри измерения, честта на пагона на приливи и отливи под една или друга форма се опорочава и в годините на социализма.

Както се вижда войнската чест често е поставяна на изпитание. Но трудностите и проблемите са преодолявани успешно в името на Отечеството, за честта и славата на войската и Родината. Честта на България като най-старата държава в Европа, на българската войска, която, въпреки участието в пет войни за национално обединение,  не е позволила да пленят нито едно нейно бойно знаме, на българското офицерство - гръбнак на Въоръжените сили, не е потъпквана, защитавана е до смърт от врагове и поробители. Отделните, понякога изолирани случаи на поругаване на моралните ценности и етичния кодекс за поведението на офицера, не са били в състояние  да прекъснат националните традиции за поддържане на висота честта и достойнството на защитниците на Отечеството.

Позволявам си да завърша тази част от материала с думите на капитан Георги Георгиев, известен като барда на Първа дивизия,  казани по повод на парада на сборните роти на 1-ва и 12-та дивизии, състоял се на 09. 12. 1916 г. в завладения Букурещ. Цитирам дословно:

 „Музиката свири. Знамето се вее. Лъвът реве.

 Като на парад нашата дивизия се носи по целия Букурещ.

... Виждате ли българския войник?

Може да няма гащи. Но победи!

Може да носи съдрани панталони. Но победи!

Може да мъкне смачкан шинел. Но победи!

Гащи се купуват. Панталони се кърпят. Шинелите се гладят.

Славата не се купува. Честта не се закърпва. Поражението не се изглажда.“

(Край на част първа, следва част втора.)