С есето си за Левски дванадесетокласничка възпламени родолюбивите страсти в Карлово

23.02.2020 г. С есето си за Левски дванадесетокласничка възпламени родолюбивите страсти в Карлово

 Otbrana.com

Дванадесетокласничката Снежана Славкова възпламени родолюбивите страсти в Карлово с есето, което посвети на 147-та година от гибелта на Апостола. Жани Славкова е носител на награда на карловски комитет „Васил Левски“, който всяка година се връчва на отличили се ученици от СУ „Васил Левски“. Жани е отличничка, асистент на знамето на училището.Вечер сядаме около софрите ни, „преливащи“ от бедност и немотия, мъчим се да „топлим“ сърцата си със студенината наоколо, по улиците се разминаваме с ангелски лица, а гледаш как демонски души ни гризат отвътре. Боли те, нали?! Много от нас също търпят тази болка, Апостоле. Търпят я. И дотам“,пише ученичката.
Публикуваме есето без редакторска намеса:

Ех, Василе, Василе…
Как е там, горе, отвисоко? Виждаш ли ни, чуваш ли ни? Страдаш ли?
Как е там, където никой не може да те докосне, ала това, което съзираш, отново те залавя безпощадно? Ранява те, боли те, сълзите ти се ронят, но никой не може да ги избърше…
Как е? Кажи ми. По-различно ли е?
Защото днес тук всичко изглежда постарому. И тогава, и днес съратниците ти продължават да се люлеят в „таз рабска люлка“ и мнозина от тях отказват да се изправят, да направят първите си крачки, да се избавят от тъмата, да спрат да вдишват задушаващата й пепел. Вечер сядаме около софрите ни, „преливащи“ от бедност и немотия, мъчим се да „топлим“ сърцата си със студенината наоколо, по улиците се разминаваме с ангелски лица, а гледаш как демонски души ни гризат отвътре.
Боли те, нали?! Много от нас също търпят тази болка, Апостоле. Търпят я. И дотам.
Ежедневно „търкаме“ надеждите си в листове хартия, „изхвърляме“ благата си далеч от нас, извън пределите на България, сбогуваме се с децата на родината ни и им пожелаваме успешно и красиво бъдеще в чужбина, броим жълтите си стотинки и с помрачена усмивка ги даваме, за да сложим едничък топъл хляб на масата.
Гледаш ни – отвън здрави, радостни, вълнуващи се. А отвътре – болни, печални, безразлични.
Как е там, горе, във висините? Бдиш над нас, зная, но ние се крием в низините и разстоянието помежду ни става все по-голямо и по-голямо.
Поглеждам към небето и търся светлия ти лик. След това поглеждам наоколо и виждам непрогледна тъмнина в обърканите погледи.
Ех, Василе, Василе…
Кажи ми, би ли се намерил втори като теб, който да се хвърли в катрана, за да избави сънародниците си от окаляне?! Кажи ми, би ли тръгнал някой безкористно към своята Голгота така, както ти тръгна?! Кажи ми, би ли се осмелил някой да ври в ада, за да подари рая на своите близки?!
Мълчиш, Дяконе, и дума не отронваш. Съгласяваш се значи…
Знам, че все още бушува кръвта във вените ти, сърцето ти не намира покой. Протягаш ръце към нас, иска ти се да помогнеш и… В един момент осъзнаваш, че ти си запазил своята плът, пропита от съвест, морал и честност, ала това, което попада в шепите ти, е едно бездушно общество, опиянено от грозотата на апатията. Сурова е истината. Плащаме си, за да живеем в сиромашия.
Така е, сине карловски, така е…
Единствен ти ни завеща най-голямото предизвикателство – да се чудим дали сме способни да превъзмогнем себе си и своето его, дали можем да мислим за всички останали преди нас, да мислим за България.
Не мислиш ли, че е така?! Не е ли предизвикателство, Левски?! Не е ли…?!
Няма те теб, няма го твоя лъвски скок към бъдещето, към прогреса.
Има ги тях, има го и настоящото потъване в регреса. Но ни има и нас. Младите. Непоколебимите. Смелите. Решителните.
Има го хъса, устрема, има я и любовта ни към теб, към топлата майчина гръд на България. Ще ни има и утре, затова ще направим всичко възможно да има утре. Предизвиквам себе си. Предизвиквам теб. Предизвиквам нас.
Защото знам, че няма да позволим нито твоите завети, нито твоят зов, нито идеалите ти да преминат „тихо като през пустиня“!
Защото знам, че България ще я има, докато я има и нашата вяра в нея!