Епидемии по време на война

04.04.2020 г. Епидемии по време на война

 Спирдон Спирдонов

Големите епидемии, които засягат българските земи, обикновено са по време на войни. Най-смъртоносната пандемия в човешката история застига воюваща България през май 1918 г., т.е. в края на Първата световна война. И тогава т.нар. испански грип идва от Китай. По различни оценки жертвите в света са между 50 и 100 милиона. В България, според някои източници, от заразата загиват около 80 хиляди души. (Жертвите от Първата световна война – убитите и изчезнали български войници, са 101 224 души; ранените са 156 026, от които половината остават военноинвалиди, заболелите са 61 144 души, от които 24 000 души умират.)

Налага се България да води борба и на други фронтове, освен бойните. Тя е срещу честите епидемии по това време от холера и тиф, например. Има сведения, че във връзка с холерата военните лекари дори с физическа сила са карали  войнците в окопите да си преваряват водата. Известно е, че полза имало и от плесенясалия хляб, който масово се консумирал на фронта. По-късно плесените са в основата на производството на пенецелина.

Интересен факт има в излезлите напоследък публикации по повод мерките, които се вземат срещу заразата от коронавируса. Припомня се, че България не е била в състояние преди повече от 100 години да вземе сериозни мерки срещу испанския грип. Едно от обясненията е и фактът, че Медицинският факултет към Софийския университет е създаден през ноември 1917 г. На помощ, обаче дошли отлично подготвени руски лекари. Те пристигнали у нас, бягайки от руската революция. Освен това, белогвардейските военно-полеви болници във Велико Търново и Стара Загора също имали принос за ограничаване на заразата.

Холерата не е непозната гостенка за българската войска. Тя е невидимият враг и през Балканската война.   “Нашият полк беше в силното сражение при Бунар Хисар и оттам се спасихме живи и здрави. Оттам ходихме при с. Тарфа, което е на най-предната боева позиция и гдето претърпехме нещо по-лошо от войната – холерата. Във войната и при атака смъртта иде ненадейно и без да я виждат и затова не е страшно, но холерата е нещо, което Вие там не можете да си въобразите. Здрав си и се радваш, че и след сражението си излязъл запазен и току виж, че след 2-3 часа падат на земята и свършват. Пред час време си говорил с някого си и току чуваш, че той бере душа или е вече умрял. А най-лошото е да гледаш, че другарите край тебе мрат и да трепереш от страх, че може би е дошъл и твоя ред. Хиляди оставиха костите си не от куршум, а от холерата. Няма защо да се казва, че в такова време всеки пази себе си и дума не може да става за фелдшерска или докторска помощ. Хората мрат като добитък. И сега си спомням как умиращи викат: „Умирам, дайте ми водичка!“ Но кой смее да отиде на помощ, когато такава помощ е явна смърт. И всичките вестници, които пишат за българските победи не казват ни дума за истината, за ужасите, които придружават войната. Всичко това ние преживехме и се надевахме, че то нема да се повтори, но днес тази надежда почва да се губи, 18, 20 и 5 полкове се връщат на позициите, утре може би, ще заминем и ние и много е вероятно, че войната ще се поднови и не ще дума, че не винаги щастието ще ни запазва. Ако не куршум, то холерата ще почне своята работа. А като се вземе предвид, че спим в дупки, кочини, гладуваме и имаме въшки, то човек започва да губи всяка надежда.“ Това е част от пространното писмо на Ганчо Иванов, учител от с. Дъскот (Велико Търновско), писано на 19 януари 1913 г., ден преди подновяването на бойните действия след военното примирие (от ноември 1912 г.), което не носи „дълго чакания на фронта мир“. То е цитирано в портала за култура, изкусво и общество от Снежана Димитрова в „За другата история на Балканските войни“.

Наскоро сдружение „Българска история“ преиздаде спомените на  българския офицер от полски произход Отон Барбар. Той разказва за трудните моменти на фронта, предизвикани не от вражеския огън, ами от холерата и смъртта, която тя сее след себе си. „Бойните действия сега се състояха само в рядка пушечна, а понякога и оръдейна стрелба от наша и турска страна. Наблюдавахме как турските патрули тършуваха в напуснатите наши окопи. А далеч в тила на турските линии се наблюдаваше как пристигаха откъм Цариград тренове и стоварваха нови войски.

В това време войниците, пък и голяма част от офицерите, бяха потънали в нечистотии. Непрекъснатите походи и боевете не бяха оставили свободно време за изпиране и почистване и затова у войниците и у мнозина офицери се завъдиха въшки. Но такива грамадни бяха те у някои, че за спомен ги нарекохме „чаталджанки“.

Навръх Архангеловден времето беше прекрасно. Аз и Савата отидохме зад дружинната палатка, за да се пощим, като сред бял ден се съблякохме съвсем голи под лъчите на ноемврийското слънце.

Тъкмо в това време сред войниците и офицерите от полка се появи холерата. Имахме вече няколко смъртни случаи. В полка не се взеха никакви особени мерки за лекуване на заболелите от холера. Заразените просто се изолираха, т.е. оставяха се настрани, никой не се доближаваше до тях и те умираха, без някой да се погрижи за подобрение на съдбата им.

Интересен беше случаят със заболяването на поручик Г. от картечната рота. Простудил се, поручик Г. страдаше от корем. Отива при полковия лазарет и се свива на едно място. Дохожда старшият полкови лекар, санитарният майор, и като вижда Г., че се свива от болки, веднага разбира, че е заразен от холера и му казва, без да се доближава до него: „Полегни си, ще ти дам чай и то ще ти мине“.

Но след малко го пита: „Имаш ли температура?“. „Имам си, имам си температура“, отговаря дяволът Г. с тон, като че иска да каже „сигурен съм“. Тогава докторът Р. вика: „А, така ли! Здравей, бе, Г.“, и се ръкуват с Г. Температурата се счита като сигурен признак, че болният не е холерен.

В предписанията, които се издаваха от щаба на дивизията за предпазване от заразата, старателно се избягваше употребяването на израза „холера“, а се казваше, че се е явила болестта „коремоболие с диария“. Сред общата мизерия и безпомощност да се борим с болестта това обстоятелства вливаше и хумористична нота. Но когато войниците почнаха да умират, и то само 4-5 часа след заболяването си, тогава чак „коремоболието с диария“ бе наречено и официално холера.

Отначало водата за пиене не се преваряваше. Чак на 13 ноември излезе заповед до полка: да се дава на войниците често чай, но понеже нямаше захар, споменатата заповед остана дълго време неизпълнена. Чак след като се появиха смъртни случаи, тогава почнахме да преваряваме водата за пиене.

***

Когато се настанихме на бивак на около 100 крачки от бивака на дружината от 1-и пехотен полк, видяхме, че един войник беше оставен. Той лежеше на носилка на корема си и беше си подпрял брадата с ръцете. Лицето му беше изпито синкаво, до него лежеше пушката му. Един войник, санитар, седеше малко настрани и го пазеше. Когато го запитах защо не са го вдигнали, санитарят ми отговори, че войникът вече щял да умира, та затова бил оставен. Умиращият беше едно еврейче от София, казаха ми, че бил годеник. И наистина, след два часа холерният умря. Вечерта погребахме умрелия, аз бях назначен да наблюдавам погребението. Назначената команда изкопа гроб и погребахме умрелия заедно с пушката му – такава беше заповедта.

На следния ден в нашата дружина почнаха да се явяват случаи от холерни заболявания. Тук, на този бивак, дружината се командваше от стария ротен командир капитан Б., защото дружинният ни командир подполковник Мурджев заместваше заболелия след последните боеве командир на полка.

Борба с холерата почти не съществуваше: лекарите не разполагаха даже с необходимото количество йод, нито с някое друго дезинфекционно средство да си измиват ръцете след прегледа на болните. Даже сапун нямахме достатъчно. Войниците бяха нечисти, храната не беше добра и водата за пиене сега чак почнахме редовно да преваряваме.

Мнозина офицери не се бръснеха и си бяха пуснали бради, а някои – и дълги коси. Това се правеше, разбира се, не заради липса на бръсначи и ножици, а просто защото такава беше модата. Мнозина войници подражаваха на тази мода, а това още повече увеличаваше нечистотията им.“

По време на Балканската война (1912-1913 г.) холерата се разпространява от фронта във вътрешността на страната. Сведенията сочат, че през 1913 г. са регистрирани 19 205 болни, от които 9 548 умират.

Малкият микроб Rickettsia prowazekii причинява едно от най-опустошителните инфекциозни заболявания в света: тиф. Човечеството страда от болестта от векове, като хиляди хора стават жертви, четем в luna-anapa.ru. Предвид факта, че болестта често удря военните, тя се нарича "лагерна треска" или "военна треска". По време на 30-годишната война в Европа (1618-1648 г.), коремен тиф, чума и глад са отнели живота на 10 милиона души. Понякога огнищата на коремен тиф диктуваха изхода от цялата война. Например, когато испански войски обсадиха крепостта на мавританска Гранада през 1489 г., огнище на тиф незабавно отне живота на 17 000 войници в рамките на месец, оставяйки армия от 8 000 души. Поради разрушителните ефекти на коремен тиф мина още един век, преди испанците да успеят да изгонят маврите от своята държава. Също по време на Първата световна война това заболяване отне няколко милиона живота в Русия, Полша и Румъния. Симптомите на епидемията от коремен тиф обикновено включват главоболие, загуба на апетит, неразположение и бърза треска. Бързо се развива в треска, придружена от втрисане и гадене. Ако не се лекува, болестта засяга кръвообращението, което води до гангрена, пневмония и бъбречна недостатъчност. Подобряването на методите за лечение и санирането значително намали вероятността от епидемия от коремен тиф в съвременната епоха. Появата на ваксината срещу коремен тиф по време на Втората световна война помогна за изкореняването на болестта в развитите страни. Въпреки това, огнища все още има в някои части на Южна Америка, Африка и Азия.

Спирането на заразата е много по-ефективно, когато хората вярват на мерките, взети от властта. Но за да се подчинят на разпоредбите на властта, те трябва да бъдат добре информирани за заплахата и да имат доверие на властта.  Една от причините грипът от 1918 г. да стане известен с името "испански", е, че Испания е била неутрална в Първата световна война и не е подлагала печата си на цензура. Още един урок от исторята за днешното поведение на човечеството.