Денят на Победата 9 май празнувахме в с. Пекленце, Словения

10.05.2020 г. Денят на Победата 9 май празнувахме в с. Пекленце, Словения

 Интервю на Йордан Миновски*

Скоро ще навърша 17 години. Толкова на колкото прабаба ми Недялка Костова, като доброволка, е  участвала във Втората световна война. Няколко поколения вече живеят в мир. Само по телевизията виждаме и чуваме за войната. Все по-малко остават хората, които, като съвременници и участници в събитията по онова време ни дават възможност с разказите си да се докоснем до истината за ада на войната.

Трудно ми е да си представя баба, която сега е на 93 години, като войник. Сега ние, 17 - годишните, не можем да разберем стимула и предизвикателствата, които са им въздействали  и водели някогашните наши връстници към жертвоготовност. Аз имам късмет, че баба е до мен  и мога да получа отговор на този въпрос. От 30 години тя е секретар на Общиинския съвет на Съюза на ветераниет от войните на България в Горна Оряховица. На 9 май 2020г. се навършиха 75 години от Победата над фашистка Германия и това бе поводът отново да поговоря с баба .

-          Бабо, разкажи ми как се породи желанието ти да отидеш доброволка на фронта?

-          С едно изречение не може да се отговори на този въпрос. В моето родно село Стражица през лятото на 1944 г. се водеше истинска война. Беше пълно с хиляди  полицаи, жандармеристи, войници. Водеше се битка за разгромяване на Горнооряховския партизански отряд. В горите над селото беше страшно. Всеки ден на площада излагаха  убитите партизани, разстрелваха ятаците им. Дори по нивите не можеше да се ходи свободно. Всичко това, обедняването на хората, тъй като трудът им отиваше за германската армия, не можеше да не породи  съпротива  в нас - младежите. Затова след Победата на 9 септември 1944 г., когато България по право и дълг се  включи във войната се издигна лозунгът: “Всичко за фронта, всичко за Побдат“. Ние първи се отзовахме да се запишем доброволци. Момичетата не останахме назад - да се разгроми фашизма! Чак до Берлин! Така се пишеше  и по вагоните:“ Към Берлин!“. Това е!

-          Вие момичетата сте били почти  деца. Родителите Ви не се ли противопоставяха?

-          Едва ли има майка, която с радост ще изпрати детето  си срещу куршумите! Аз бях сираче. Моята майка оказа такава съпротива, сякаш, че срещу мен идваше танк и тя се хвърляше да ме спасява! Нашето семейство за три години преживя  три трагедии. Мама нямаше вече сили да преживее нова болка.

-          Но как тогава ти все пак си отишла в казармата?

-          Не ме питай! Аз и до сега моля майчицата ми да ми прости, че я нараних тогава…Аз бях, също  като теб, ученичка в Х клас в град Попово. Отидох на училище. Но след няколко дни ме заяде съвестта –тези, дето се записаха, повече ли са родолюбки, повече ли обичат Родината от мен?! И една сутрин вместо в училище се озовах в казармата във Велико Търново. Там се сформираше военно –санитарна школа за подготвяне на момичета за фронта. Аз бях с плитки, които ми придаваха детски вид. От начало командирът на школата не искаше да ме приеме. Малка съм била. Но след като се увери, че съм на 17 години, облякох войнишката униформа.

-          Чувал съм, че животът в казармата е тежък. Как издържахте?

-          Не знам…Рядко имаше болни. Може би стремежът по-скоро да се подготвим за фронта ни даваше сили. А ние живеехме по-тежко от останалите. Сутрин, когато тръбата свиреше за ставане, нашият строй с песен  отиваше в болницата на практика. Там вече имаше ранени от първата фаза на войната. Нощните походи , строевата  и военната подготовка бяха нашето ежедневие. Дори си бяхме съчинили песен. А от 9 до 12 часа през нощта  бяхме на „училище“ – по теория. Случваше се някое от момичетата от умора да задреме. Но преподавателят командваше 7-8 пъти : „Стани-седни , стани-седни..“ Така се ободрявахме.

-          Предполагам ,че все пак сте се притеснявали от неизвестността, която Ви очаква на фронта?

-          Може да не ми вярвате, но ние изгаряхме от  нетърпение да заминем час по-скоро и този въпрос не ни занимаваше. И това време най-после дойде. След положените изпити в София първите 125 момичета  вече се качихме на войнишкия влак. Естествено е  вече някои подробности да не си спомням, но маршрутът до местоназначението ни помня точно. В град Сигетвар, Унгария ни разпределиха по дивизии. Тук „шашнахме“ офицера, който четеше разпределението - никое от момичетата не искаше да се върне назад в тежките болници. Всички искаха да отидат по-близо до бойната линия. Нас, 5 момичета, ни зачислиха  в Пета лека болница към 8-ма Старозагорска  дивизия. Заминахме напред. Войната ни посрещна враждебно. Пътувахме с линейка направо през ливади и ниви. Изведнъж се чу страшен гръм. Линейката се изправи на предни колела. Ние се сринахме да кабината на шофьора. Обясниха ни ,че задното колело е закачило мина и само това ,че линейката се е движила бързо ни е спасило. Само ударната вълна ни е достигнала. Краят на пътуването ни бе село Берзенце. Болницата бе настанена в ловен горски замък. Приятно бяхме изненадани ,че екипът работи с руски лекар д-р Рахли.

-          Задълженията Ви съвпадаха ли с това, което сте учили?

-          Е, не съвсем. Тук имаше стенания. Страхотни пресни рани. Ранените  идваха след първата санитарна обработка. Случи се веднъж ,при приемане на ранени, съвсем близо започна стрелба. Болни ли да приемаме или да се готвим за отбрана?! Оказа се, че се води бой с немски парашутисти. На 2 май 1945 г. си миехме канчетата на дерето покрай замъка. Изведнъж започна стрелба. Куршумите се забиваха в стената. Чупеха клоните на дърветата  над нас. Оказа се ,че изостанали немски части и белогвардейци са нападнали селото. Но нашите военни части са ги обезвредили. Подобен случай преживяхме и точно срещу  9 май. Спасило ни е това ,че сме излезли от другата страна на сградата. За това винаги казвам :“ Не само на бойната линия ,а всички пътища на войната са минирани със смърт“. Което в никакъв случай не може да се счита за  равенство на опасността  в тила и огъня на бойното поле. Войната е нещо жестоко.

-          Вие сте били почти деца. Как сте издържали всичко това?

-          Ние не искахме да ни виждат ,че сме уморени или уплашени. Не допускахме към нас да има снизходителност. Бяхме, макар нежни и крехки момичета, равни с всички. Много „помия“ се изля по нас доброволките, след „демокрацията“. Но няма как злобарите да изживеят нашето тогавашно време. Да видят истинското бойно другарство и приятелство. Може би тези отношения са ни правели силни и за това често началникът на болницата ни даваше за пример. И до сега се търсим и чуваме често с останалите живи мои другарки-доброволки.

-          .На едно място ли бяхте установени през цялото време  на фронта?

-          Не! През Марибор достигнахме до Гросклайн.  Казваха ,че е близа до гр. Грац, Австрия.  От там започна завръщането ни. Денят на Победата 9 май празнувахме в с. Пекленце, Словения. Неописуема беше радостта! Измихме се и във водите на историческата вече река Мур. А аз написах стихотворение.

-          Кога се завърнахте в България?

-          В България влязохме на 20 юни 1945 г. Официалното посрещане беше минало и ние безшумно се прибрахме в казармата в гр. Стара Загора.

-          Какво искаш да кажеш на нас - сегашните младежи?

-          Вие сега сте  „тийнейджъри“. Нали от години българското изчезва. Настаниха се чуждопоклонничеството ,алчността ,престъпността ,бездуховността .Страх ме е ,че всичко това убива родолюбивото ,нагласата да защитиш родното, желанието и готовността да се жертваш за Родината! Страхувам се ,че на един повик на Отечеството сега ,младите няма да повторят нашия отклик от преди 75 години. Времето, в което живеем,  е толкова различно! Вие сте умни , информирани млади хора, но материалното днес убива духовното. Дано да греша! Дано да се върне революционният дух,  „безумието“ на Левски и готовността да загубиш себе си ,за да спечели народът и Отечеството! Дано младите да се събудят от влиянието на чуждото  и българският дух ,който ни е запазил 5 века БЪЛГАРИ ,ще ги поведе към нашата някогашна готовност да се жертват за Отечеството! Ще върнат онова „безумие“ на Левски! Обичам ви, мили мои деца! Знам, че вие ще бъдете досойни наши следовници. Имте наашия пример! Пазете мира! Помнете героите!

*Авторът на интервюто е правнук на Недялка Костова. Роден е на 31.05.2003 г. Ученик е в X Б клас на СУ „Георги Измирлиев“ в Горна Оряховица.