Писмо до Апостола на българската свобода

13.02.2021 г. Писмо до Апостола на българската свобода

 Йорданка Марушкина, СОСЗР, София, район „Люлин“

Един пример на всеотдайност към народ и отечество, един родолюбец превърнал се във висша мярка на велик национален герой. Личност осъществила своите идеи в сърцата на хиляди родолюбци – посрещна грозна смърт с мъченически венец на главата.

Сънувах те , Апостоле! Видях те когато се хвърли с Караджата с голи ножове в Байракль джамия. Чух нарекоха Ви Лъвове. Видях те, когато силното ти гъвкаво тяло прелетя над широкия окоп и се закова на отсрещния бряг. Чух Раковски възкликна „Това е Лъвски скок!“ Тогава ти, Дяконе, получи прозвището Левски и бъдещ вожд на националната революция. Събудих се. Сърцето ми биеше лудо. Реших да ти пиша, да продължа съня си с писмо до теб. Прочети го, Апостоле, защото аз съм свидетел в съня си на всичко, което се случи през героичния ти живот. Да, Дяконе! Видях те, лице в лице пред съдници коварни, слуги на падишаха. С превързана глава, с вериги тежки на ръцете. Видях те, как бавно влизаш в залата на конака, спокоен без да мръдне мускул от мъдрото ти лице. Подадоха ти стол. Ти седна, Апостоле и процесът започна. Отговаряш достойно със своето величие.

„Името ми е Васил, на 36-37 години. Обикалям българите, за да им дам вяра в бъдещето“. На процеса Дяконе, извиси за сетен път величието си на духа с благородство и самоотричане. През призрака на бесилката не падна духом, защото си уверен в себе си, че освободителното дело е пуснало здрави, дълбоки корени и че то няма да загине. Отговаряш с висок морал и етичност, без да правиш разкрития на факти и личности, пое отговорността изцяло върху себе си. Вся респект, дори във вековния тиранин. С тихото си величие и мощ. Даде неверни, измислени отговори, посочи имена и лица, които са вън от страната и с опасност от преследване. Твоите разпити продължиха повече от месец. Шест пъти, Апостоле, се изправи пред съда варварски, с достойнство и смелост.

На 10 януари 1873 година през нощта осъдения на смърт Димитър Общи увисна на бесилката в София. На 14 януари 1873 година Али Саиб паша донася телеграфически на Великият Везир в Цариград, че вождът и организатор на бунта – Дяконът Левски е осъден на смърт. Султанът потвърди твоята смъртна присъда. Сърцето ми, Дяконе, спря да тупти. Не вярвам на проклетата съдба. Ти запя с  певческия силен глас: Не плачете за мене, българи! Свободата е на прага! Гласът ти не стихна. „Варвари! Аз съм Левски, ей ме на! Готов съм да умра! И тръгна в ранно утро към бесилото“.

Пътят беше кратък, но докато крачеше по заледеното поле, ти Дяконе бе изправен с бледо лице и горещи очи. Сякаш отново минаваш по своя велик и страшен път от Карлово през Балкана, през Дунава, през планински пътеки и подземни скривалища. Онзи път по който и след теб,ще крачи боса и безсрашна свободата.

В деня на 18 февруари увисна на бесилото – там по покрайнините на София. Мъка бушува в сърцата на патриотите, в душите на българина. Революцията губи своя гениален вожд. България, не губи Левски. Боговете са безсмъртни!

Духът ти, Апостоле, блестящияj ти пример сияе сред бъдните поколения.

Горда съм, че ти пиша. Сега толкова.Чакай следващото ми писмо, Дяконе Аз нося в сърцето си теб – Левски и моята България – спасена от мрака. Винаги, когато минавам оттам – покрай призрака на грозното бесило, сякаш чувам ехото на незаглъхващите думи: „Аз съм Левски! Раздавам вяра и упование в бъдещето. Аз съм Левски! Същият, от когото треперят заптиите в Свищов и Русчук, Търново и Ловеч, Сливен и Пловдив. Аз съм Левски!“, казваше горещият пламък в очите му. Аз съм Левски! Апостола на българската свобода!