Да си спомним за тези, които бяха в началото на днешните ни Специални сили

17.03.2021 г. Да си спомним за тези, които бяха в началото на днешните ни Специални сили

 Otbrana.com

Утре министърът на отбраната Красимир Каракачанов и началникът на отбраната адмирал Емил Ефтимов ще присъстват на честването на 78-ата годишнина от сформирането на Парашутната дружина и създаването на българските Специални сили и откриването на новия учебно-тренировъчен комплекс на Учебен център „Црънча“, съобщава Пресцентърът на МО. Ще бъдат наградени отличили се военнослужещи от Съвместното командване на специалните операции (СКСО). След освещаването на учебно-тренировъчния комплекс „Црънча“ командирът на СКСО генерал-майор Явор Матеев ще представи пред гостите условията в него и непосредствените задачи пред командването за годината.

Нека, обаче със спомените на полк. Никола Костадинов, адютант и началник-щаб на Парашутната дружина по време на войната,  да си спомним за първите, т.е. за тези, които поставиха началото на Специалните ни сили.

Малко преди да тръгне за фронта през есента на 1944 г., ефрейтор Никола Паскалев, лекокартечар от Първа парашутна дружина, пише с химически молив на вътрешната страна на куртката си: „Ако спечеля - печели цял народ, ако загина, губя само мене си и моята картечница Ганка!” Парашутистът от Борисовград (Първомай) кръщава картечницата си на своята любима, а с надписа парафразира заветните думи на Левски, негов кумир от ученическата скамейка. Ефрейтор Никола Паскалев загива на 18 октомври 1944 г. в разгара на кървавия бой за връх Стражин, вратата към Страцин. По време на втората атака на местността Цицката първа рота отново е прикована от силен картечен огън, идващ от хитлеристки бункер. Парашутистите гинат като мухи. Ефрейтор Паскалев запълзява към бункера, стреля с леката си картечница, но свършва патроните на няколко метра от немското укритие. Една граната почти откъсва лявата му ръка, но Паскалев стиска зъби, ляга на земята, притиска към гърдите си няколко ръчни гранати и запълзява към бункера. После скача, затичва се, заобикаля бункера, хвърля се в него през задния му вход и се самовзривява по примера на Матросов. Бойните му другари атакуват върха с мощно ура и го превземат. Пътят на ротата към Страцин е открит. След кървавия бой оцелелите намират изписаното парче хастар от разкъсаната куртка на ефрейтор Паскалев.

18 октомври 1944 г. е първият и най-тежкият боен ден за парашутната дружина, включена в състава на Първа българска армия. Битката започва още преди да се е развиделило – в 6 ч и 1 минута, а в края на деня елитните ни въздушни бойци - общо 429 души, са дали 35 свидни жертви и 65 ранени, но са успели да овладеят още с първата си атака силно укрепения от немците хребет. Страцинско-Кумановската операция, провеждана от българската армия, трябва да пресече пътя за отстъпление на група армии на Третия райх. В лютата битка загива и помощник-командирът Димитър Захариев Николов, студент по физика в Софийския университет. Само една щастлива случайност спасява от гибел и дружинния командир кап. Любомир Ноев.

„Ноев първия боен ден имаше късмет. Може би и той щеше да загине тогава, както загина помощник-командирът Димитър Захариев. Един куршум минава от лявата му страна, в джоба, през винтягата и портмонето, където е свита пачката му пари. Той е получил тогава заплата и куршумът спира в гънката на пачката.

И по такъв начин се спасява. Бърка той по едно време и казва на Захариев, помощник-командира: “Захариев, гледай какво е това!” Захариев вика: „Това ви е спасило!”

Но сетне Захариев загина. Първа рота, първи взвод е спрян на линията от силно укрепен район на противника, който се отбранява там и с огневи точки, и с един от тия бункери, които се намират на Стражин. Това става следобед, когато втората атака се подновява. Захариев вижда, че взводът е закъсал, не може да се придвижи по-напред. И той решава да помогне, взима шмайзера и тръгва напред. Тия му викат: „Захариев, Захариев, къде, къде, чакай, не е времето сега!” Обаче той не слуша и картечницата го пронизва още при приближаването към взвода. Тогава го убиват. Димитър Захариев отива, за да повдигне духа на взвода, защото почти всички огневи точки на противника са ликвидирани. Само тази е останала и не дава възможност парашутната дружина да се придвижва по-нататък по тоя фланг.“ Това разказва в спомените си парашутистът-ветеран от Втората световна война полк. Никола Костадинов, живата легенда на славната ни Първа парашутна дружина, който за жалост ни напусна. Заедно с ген. Иван Мечков той е и съавтор на книгата „Парашутната дружина“.

Оцелелите парашутисти още събират труповете на убитите си другари из барутното бойно поле, когато ген. Владимир Стойчев, командир на Първа българска армия, и ген. Бирюзов кацат при тях с разузнавателния самолет „Щорх“.

„Загинаха ми момчетата, господин генерал“ - докладва му със сълзи на очи кап. Любомир Ноев, командирът на парашутната дружина.

„Война е, Ноев. Без жертви не може“, свежда глава генералът, поразен от героизма на парашутистите. И още същия ден разпорежда телата на храбро загиналите участници в кръвопролитната битка да бъдат транспортирани в София. 35-имата герои от Стражин са погребани с тържествена церемония на 20 октомври в парцелите 70 и 71 на Централните софийски гробища. Така се слага началото на Алеята на парашутистите, където лежат всичките 59 загинали във Втората световна война, както и някои от парашутистите, загубили живота си при изпълнение на служебния си дълг по-късно. Генерал Владимир Стойчев стъпва още веднъж на бойното поле при парашутистите – на 26 октомври – този път, за да ги награди лично. На този ден Ноев, любимият капитан на парашутистите, става майор.

Защо обучените за десантни действия в тила на врага воини са хвърлени да умрат като редови щурмоваци срещу картечния огън на немците? Само защото са немски възпитаници ли? Повечето от тях са кадри на германската школа за командоси в град Брауншвайг. По немски образец парашутните отделения в българската армия са в структурата на военновъздушните войски. Момчетата ни са въоръжени с „Парабелум“-и, носят ги от лявата страна като немците. В самото начало на войната са облечени в немски зелени голфове, на главите са с немски каски, а това без малко и да им изиграе лоша шега. Наши войници ги вземат за германци и аха да открият огън по тях. Всъщност бъдещата дружина дава първите си жертви още по време на обучението си. Загиналите са общо трима. Редник Георги Щерев от бургаското село Долно Езерово е първият. Смъртта му е нелепа, предизвикана е по вина на немските инструктори, които решават да използват българските момчета за експеримента си. През декември 1942 г., натоварени на влак, 284 български бойци потеглят за съюзническа Германия, разделени на две групи под командването на капитаните Любомир Ноев и Георги Алайков. Поради риск от бомбардиране на ешелона мисията е обявена за строго секретна.

Бъдещият личен състав на Първа парашутна дружина е подбран сред 5000 кандидати - войници, подофицери и офицери, преминали през ситна цедка. За да покрият изискванията за парашутисти-десантчици, те доказват своята физическа и психическа издръжливост, минават през тест за интелигентност. Немското парашутно училище е модерно за времето си, разполага с всички екстри, а у нас липсват кадри, способни да подготвят личния състав на дружината. Преди да се научат да скачат във въздуха, момчетата минават подготовка на земята – учат се да падат, да се превъртат, скачат от макетите на два самолета – транспортен и бомбардировач-изтребител, имат и часове по физическа подготовка и самоотбрана. Обучението се извършва с немски парашути „Хайнике“ и френски „Роберт“. За да бъде признат за парашутист, всеки боец трябва да извърши най-малко 6 тренировъчни скока. Първите три скока са успешни. Изпълняват се от самолет „Юнкерс-52“. Четвъртият е крайно опасен - със самолет бомбардировач „Хайнкел-111“, от който до този момент скок не е изпълняван. Немските инструктори заблуждават българите и вместо да демонстрират скок, хвърлят от самолета гунчовци.

Гунчо е чучелото, което се пуска вместо хора при изпитване на нови парашути или за да се определи къде ще се приземи парашутистът при лоши атмосферни условия. Скокът се извършва от 300 м височина при скорост 350 км в час. Редник Щерев лети надолу и се забива с крака в земята. Според думите на полк. Никола Костадинов обяснението, което след това анкетната комисия дава, е, че след излитането на самолета и отварянето на парашута се е образувал някакъв „рибарски възел“. Нелепата смърт на редник Щерев разбунва редиците. В знак на протест войниците обявяват гладна стачка. Немците арестуват като подстрекатели деветима, а редник Антон Зидаров, обявен за главен организатор на недоволството, е затворен в склад за обувки. На следващия ден германските инструктори установяват, че всички обувки в помещението са нарязани с нож. Протестиращите са освободени благодарение на активната намеса на кап. Ноев. Немците обаче са категорични – обучението и занапред ще се извършва на бомбардировача. Макар и все още наши съюзници във войната, немците крият тънкостите от българите за тактиката на действие на въздушните десанти. След инцидента и назрелия конфликт германците съкращават шестмесечното обучение според програмата на два месеца. Момчета ни са дообучени като парашутисти благодарение на кап. Ноев, който взима от немската школа ръководства и методики и разработва първите програми.

Ветеранът от Втората световна война полк. Никола Костадинов разказва в спомените си и една весела случка от периода на обучение на въздушните ни бойци. Повечето от тях са 20-инагодишни, с буйна кръв, заредени с малко повече самочувствие. По време на отпуск не пропускат да се отбият в „Смелия парашутист“, любимата им кръчма на бившата улица „Регентска“ (днес бул. „Мадрид“). Там вдигат няколко чашки, понапиват се и към полунощ тръгват да се прибират в казармения район на летище Враждебна. С трамвай номер десет. По това време десетка върви между Сухата река и Подуяне. И нали са обучени да карат всичко – включително и трамвай, все се намира кой да подкара в полунощ спрялото в депото трамвайче, после продължават пешком до Враждебна. От ръководството на трамваите се оплакват на командира. Имат информация, че неговите парашутисти карат трамвая. „Добре де, ползвали сте го тоя трамвай, поне един да остане да го върне обратно! Правят ни осма забележка”, хока бойците си кап. Ноев.

Пет месеца преди Стражин и Страцин парашутистите ни демонстрират уменията си на десантчици и способност да сринат противниковите комуникации, като поставят и своеобразен рекорд за скок от най-ниска височина. Десантът се извършва в района на село Враждебна. Обектът за „диверсия” е мостът над река Искър. Група войници от летищната дружина имат за задача да отбраняват моста, като стрелят с халосни патрони и хвърлят имитационни гранати. Момчетата ни демонстрират много добра подготовка дори в необичайна ситуация. Един от летците кой знае защо се снишава под минималните 100 м и момчетата скачат от 80 м, за щастие, без да дадат жертви.

Девети септември 1944 г. заварва парашутната дружина на летище Телиш. Личният й състав не взема пряко участие в тези събития. На 10 септември дружината се среща с Червенобрежкия партизански отряд на летището край Телиш, а кап. Ноев изразява подкрепата им към новото правителство. На 11 септември получават заповед да се завърнат на постоянната си стоянка на летище Враждебна. Ешелонът обаче е спрян на гара Червен бряг от партизаните, които се опитват да арестуват поручик Светослав Йоцов, тъй като е участвал в акции срещу тях, но войниците му го скриват. Според една от версиите точно това неподчинение на дружината и съмненията в нейната лоялност тласкат към мъст ОФ правителството, което хвърли в боя едва ли не като наказание парашутните части. Заедно с поручик Йоцов за врагове на народа са обявени и поручиците Марков и Петков, набеждават ги, че са участвали в акции срещу партизаните от Червенобрежкия отряд.

Завръщането от фронта на парашутистите е триумфално. На 24 ноември хиляди столичани ги отрупват с цветя на гара София. От 470 души близо половината са излезли от строя - 56 са убити, 151- ранени, от тях 21 остават завинаги инвалиди. „Краката на баща ми бяха сини до края на живота му, от измръзването в окопите. Бил е ранен в левия крак при Стражин. Имал е страшен късмет, спасяват го сърби, откриват го и го прекарват с волска каруца до полевата болница“, разказва Добрина, дъщеря на парашутиста Димитър Вълчовски, който вече не е между живите. С вълнение си спомня срещите на ветераните на 18 октомври, датата, избрана за Ден на българския парашутист. На този ден години наред присъства още един невероятен късметлия, боен другар на баща й. Не помни името му, но никога няма да забрави белязаното му лице. За щастие, когато куршумът го уцелва, той е бил с отворена уста. Желязото минава през устата и излиза през врата му.

В края на януари 1945 г. майор Ноев е освободен от длъжността командир и е привлечен в щаба на Първа българска армия. Получава задачата да подбере между парашутистите два взвода от доброволци. След като изслушва командира си, цялата дружина прави две крачки пред строя.

С теглене на жребий се определят 82-ма. На 17 април бронираната дружина и парашутният взвод продължават настъплението след немските войски в направление град Зашовци, Унгария. По обяд в щаба на дружината се получава заповед за прекратяване на настъплението. Танкистите и парашутистите спират за кратък отдих, но неочаквано върху им се изсипва убийствен артилерийски огън. Изстрелват го група немски диверсанти, скрити в гората, които предават по радиостанция координатите на бронираната дружина. Убитите и ранените български воини са много. Смъртта застига на унгарска земя и майор Ноев. Телата на загиналите парашутисти са положени до бойните им другари в Централните софийски гробища.

Каква е съдбата на оцелелите? През лятото на 1946 г. под ударите на чистката на царските офицери в армията попадат повечето офицери от парашутната дружина. Трима от четиримата й ротни са освободени от длъжност и приведени в запаса, списъкът на изхвърлените от редовете на армията парашутисти продължава. Поручиците Йоцов, Марков и Петков са осъдени от Народния съд и са разстреляни... Въпреки тежките кадрови промени животът на парашутната дружина продължава. На 15 септември 1946 г. 378 парашутисти се заклеват във вярност на Република България.

Вие сте парашутисти, а защо сте действали като щурмоваци?

Ето какво отговоря на този въпрос в интервю много години след кървавите боеве полк. Никола Костадинов: „Поради няколко причини, които според мен все пак не са много изяснени. Едната е, че не сме имали достатъчно самолети, които да извършват такъв десант с нас на тази позиция. Не е било много подходящо в тия чукари да се рискува животът на тези парашутисти. Второ – дали ние, единствената елитна парашутна част в България, е трябвало да бъдем пуснати в такъв неравен бой? Обяснението е, че може би понеже ние сме немски възпитаници, с други убеждения: „Дай да се отървем от тях!” Генерал Стойчев след това дава отговор на този въпрос. Казваше: „…трябваше да действат парашутистите, защото ние разчитахме именно на подготовката, на бойния им дух, на смелостта им, на храбростта им. Само те можеха да пробият тази отбрана на Стражин, заедно с другите!”

(За материала е използвана и публикация в Pan.bgот 2015 г.  )