Защо се срина престижът на офицерската професия?

22.07.2019 г. Защо се срина престижът на офицерската професия?

 

Ген. м-р о.з. д- р Стоимен Стоименов

Честта на пагона е свята!  Армия без офицерски корпус е като китара без струни!   Възраждане днес и сега на престижа на професията на дълга и честта!

От доста време съм изкушен да изразя своята гражданска позиция за престижа на офицерската професия и честта на пагона в условията на българската демокрация. За това имам сериозен личен мотив. Офицер съм от кариерата. Подготвях се за този ми избор пет години като курсант- профил мотострелкови във ВНВУ“Васил Левски“. На офицерската професия посветих  35 години от съзнателния си живот.

Нещото, което досега ме спира да посегна към перото, е предчувствието, че няма да бъда разбран правилно и че е много вероятно гласът ми да остане глас в пустиня.

С ясното съзнание, че, подемайки тази тема, поемам определен риск, ще споделя някои мисли и терзания като офицер от запаса, съблякъл преди почти 20 години генералския мундир. През всичките тези години следя отблизо какво се случва в моя дом, как върви развитието на армията и каква е ситуацията в и около офицерския корпус. Радвам се на успехите на колегите от Въоръжените сили, преживявам неудачите и проблемите, които за съжаление в някои области се задълбочават.

Българското офицерство има запазено място в нашата славна бойна история. Офицерството участва в пет войни за национално обединение, в една „студена война“ и в една безкрайна, продължаваща вече 100 години, гражданска война. С  героизма и саможертва на предците са свързани бляскавите победи във войните за обединение на българския народ и на българските земи. Споменът за тези победи поражда чувство на гордост, но и на носталгия по безвъзвратно отминалото време на българската бойна мощ.

Днес времената са други. Друга е и българската армия и нейния офицерски корпус. Днес няма бойно поле в класическия смисъл на думата. Но вътрешни фронтове има, има студена гражданска война, има противопоставяне и конфронтация между политическите сили и в обществото. Нацията е разединена.

Историята свидетелства, че в трудни времена и в години на изпитания, погледите на народа с вяра, надежда и упование са се обръщали към армията и офицерството. В тяхно лице българският народ е виждал истински лидери във военното дело и фактори за просперитета на нацията и държавата.

И днес България и българският народ изживяват тежки времена. Притискат ни кризи в образованието и здравеопазването, бедност и недоимък, демографска катастрофа, стряскаща емиграция, обезлюдяване на цели райони на страната. Има реални рискове и заплахи за националната ни сигурност. Може би с доверието във военните хора се обяснява  категоричният избор на действащ генерал  за държавен глава.

Острите проблеми, предизвикателствата, рисковете и заплахите пред които сме изправени, правят

изключително актуален

въпроса за мястото и ролята на офицерството във всенародното усилие за постигане на националните цели и интереси, за ново възраждане на Отечеството и за изграждане на сигурна, военно защитена и просперираща България.   

Поставянето на този въпрос не е нито химера, нито носталгия по безвъзвратно отминало време. Той е толкова навременен, колкото актуален е и въпросът за нуждата от армия през 21- ви век. Престижът и ролята на офицерския корпус е функция на имиджа и авторитета на армията, която е стълб на  държавността. Затова, преди да отговорим на  въпроса - що за професия в наше време е офицерската , перспективна ли е или замираща, трябва да дадем отговор на по-фундаменталния въпрос- актуална  ли  е повелята на Конституцията да имаме „Въоръжени сили, които да гарантират суверенитета, сигурността и независимостта на страната и защитата на нейната териториална цялост“. Надявам се никой българин да не оспорва актуалността на тази фундаментална норма на нашия основен закон. Тя убедително се потвърждава от усилията на държавата за модернизацията на армията и приемането на стратегическите проекти за трите вида въоръжени сили, както и от амбициите за подобаващо участие в изграждането и функционирането на колективните системи за отбрана и сигурност.

 Впрочем, добре известно е, че в днешната взривоопасна международна обстановка,  въпросите на отбраната и сигурността са с приоритетно значение за НАТО, ЕС, САЩ, Руската федерация, Китай, Индия и за всяка уважаваща себе си държава. Затова се разработват нови визии и стратегии за отбрана и сигурност, увеличават се военните разходи, внедряват се във военното дело върховите постижения на науката и  най- новите технологии, изкуствения интелект, роботи, дронове и всичко останало, свързано с повишаването  на националните и колективните отбранителни способности и бойната мощ на Въоръжените сили. Неразделна и най-важна част на усилията във военната област е грижата за човешкия фактор, за изграждане на съвременния офицер, лидер в областта на отбраната, обучението, възпитанието и култивиране на бойното майсторство в личния състав на армията.

Времето изисква и прави офицерската професия безалтернативна,  атрактивна и перспективна, с решаваща роля и значение за успешното функциониране на сложния армейски организъм в мирновременния живот и в условията на реална бойна обстановка.

Днес ситуацията в сектора за отбрана по ред причини не е  адекватна на новата среда за сигурност. За разлика от миналото,  офицерският корпус  не кара локомотива, който гарантира отбраната и сигурността и движи прогреса на държавата. Затова не е изненада, че често се чуват приказки, в това число и от политици, и депутати, от рода „...защо да харчим толкова много пари за армията, като тя нищо не прави“.

Днес „Велик е нашият войник“ за мнозина е само един мит.  С тревога констатираме, че службата в армията не е така привлекателна и авторитетна, както в миналото. Офицерската професия не се

радва на всенародна почит и уважение,

 не излъчва оптимизъм, вяра и надежда, че мирният труд, животът и здравето на народа са надеждно защитени от външни сили  и заплахи.

 Днес имаме малка, не така мощна и с остаряло въоръжение и бойна техника армия. И въпреки това, може би по традиция, народът си тачи своята армия. През последните години във всички представителни социологически изследвания тя се нарежда между 3 и 4 място по одобрение между държавните институции. Армията ни хем е малка, хем при това е и неокомплектована с личен състав. В края на 2018 г. вакантните длъжности за военнослужещи са 5 675. Некомплектът от офицери е 1 400 души. Около 20% от офицерските длъжности и то главно в тактическите звена са незаети. Стряскащ е некомплектът на действащия резерв. Той вече много години се задържа около 83%. На обявените и проведени през 2017 и 2018  година конкурси за попълване на вакантните длъжности се явиха под един кандидат за едно място. За сравнение  през 2013 г. за едно място се явяваха по 5-6 кандидати.

С всяка изминала година намаляват желаещите да се

посветят на офицерската професия.

През учебната 2018-2019 година 30 % от местата за курсанти по специалността „Организация и управление на военни формирования на тактическо ниво“ в Националния военен университет (НВУ), обявени в План - графика на Министерството на отбраната, въпреки проведеното второ класиране останаха непопълнени. За учебната 2019- 2020 година ситуацията с приема на курсанти в Университета се влоши още повече. Попълнени засега се само 52% от обявените 231 места в 21–а специалности. Не знам дали това не е истинската причината началникът на НВУ бригаден генерал Пламен Богданов тези дни да подаде рапорт за освобождаване от длъжност и от кадрова военна служба. Проведеното наскоро представително международно социологическо изследване на Галъп интернешънъл показа, че 47% от българите не биха се сражавали за Родината, а само 25% са изразили готовност да защитават Отечеството с оръжие в ръка.

Днес много говорим за проблемите в образованието,  здравеопазването, демографията и не знам защо с лека ръка  подминаваме критичното състояние на  окомплектоването на армията с личен състав и  откровеното  признание, че тя не е в състояние да изпълни в пълен обем конституционния си дълг по военната защита на Отечеството.

Ако се върнем назад във времето ще се убедим, че в своята над 140 годишна история, като изключим първите години след 09. 09. 1944 г., които са белязани с масови чистки, българската войска никога не е изпадала в такава

тежка ситуация по отношение на попълнението си с  офицерски кадри.

Да, имало е много по-остри, но от друг характер проблеми. Имало е гонения, противопоставяния, уволнения по политически причини, съдебни разправи, затвори, концлагери и дори смъртни присъди  на офицери, издадени от офицери. Нека си припомним, че българското офицерство беше в основата на четири военни преврата, че в по-голяма или по-малка степен участва в „белия“ и в „червения“ терор. Въвличането на офицерството в политиката и използването на армията за решаване на вътрешно-политически въпроси струваше много скъпо на офицерското съсловие и на армията като цяло.

В атентата в катедрала “Света Неделя

са убити 13 генерали и 29 офицери, други 19 генерали и 83 офицери са ранени. По повод на жестокостите и убийствата след 9-то юнския преврат и Септемврийското въстание 1923 г., Антон Страшимиров избухва със знаменития позив  „Клаха народа, както и турчин не го е клал“. В годините на „червения“ терор 2 000 офицери са репресирани веднага след завръщане от фронта. Народният съд осъжда 47 генерали и висши военни на смърт. В този период  за по- малко от година има данни, че са избити повече генерали и висши военни, отколкото във всички войни за национално обединение. Това са трагични страници от живота на българското офицерство, които трябва да се помнят и да са урок за политици, държавници и висши военни.

Сегашната ситуация в армията е много по-различна, но е по своему  уникална, защото е белязана с такава криза по отношение на попълнението с личен и офицерски състав, която много сериозно затруднява изпълнението на мисиите и задачите на Въоръжените сили. В това отношение без преувеличение може да се твърди, че сме стигнали дъното. Ножът е опрял в кокала.

Разклатени са основите

на Въоръжените сили. А как се изпълняват задачите в тактическите звена, където липсват командири на взводове и роти, как да се запази животът и здравето на войниците на учения и бойни стрелби, когато има екипажи на танкове и артилерийски разчети, наполовина попълнени. Трябва да се отдаде заслуженото на офицерството, на Щаба на отбраната, на командирите на видовете въоръжени сили и на войскови формирования, които стоически преодоляват трудностите и проявяват завидно майсторство, за да осигурят нормалното функциониране на сложния войскови организъм.

Армия без офицерски корпус, който е нейният железен гръбнак, е

като китара без струни.

Може да прозвучи пресилено, но без офицери няма армия, няма суверенна държава, няма гаранции за сигурността на гражданите от външни заплахи. За сметка на това има опасност една от най-старите европейски държави да изчезне от картата на света. И тези тежки констатации не са голи приказки, плод на емоции и носталгия, а жива реалност.

 Днес офицерската професия не попада в десетката на най- престижните в България професии. Офицерството отстъпи крачка назад и не се подрежда в първата редица на елита на нацията.

Офицерският пагон не блести с неотразима светлина. Честта на пагона загуби своята характеристика на концентрирано изражение на най-високата духовна чистота, професионализъм и физическо съвършенство, на мотиватор за изпълнение , дори и с цената на живота, на воинския дълг.

Офицерският и генералският пагон не всяват нужния респект в обществото.

Да си офицер, защитник на Отечеството, не поражда такова чувство на  гордост от професията,  както е било в миналото. „Офицерът, пише във фундаменталния си труд “Помни войната“ полковник Борис Дрангов, значи сърцевед, назначен да възпитава войска в мирно време, умело да я води във война... Само офицер може да обучава и възпитава войника“.

Липсата на кандидати за курсанти и офицери дава основание да се заговори за опасност от

срив на престижа на офицерската професия.

Такива са фактите и за тях трябва да се говори на висок глас, за да бъдат осъзнати и, което е по- важно, да се вземат без отлагане необходимите мерки от компетентните държавни органи.

Нужен ни е критичен анализ и обективен отговор на въпроса

как и защо стигнахме до тук,

какви са причините за този стряскащ некомплект и какви мерки да се вземат, за да се възроди престижът на офицерската професия, да стане тя привлекателна и желана от подрастващото поколение?

Падането на престижа на армията и на офицерската професия започна и продължи през целия преходен период. Преходът от социализъм към капитализъм се тълкува от някои политици и учени като много труден, но неизбежен етап от развитието на страната, който е изиграл своята положителна роля. Не са малко обаче и тези, които го определят като сбъркан, престъпен, бандитски, родил много проблеми и отпратил България на последните места в Европейския съюз по почти всички качествени показатели. Аз нямам компетенции да характеризирам и оценявам преживения преходен период, но като съвременник на случващото се смея да твърдя, че през него

се срина бойната мощ на армията и престижа на офицерската професия.

Преходът роди  и задълбочи  предпоставките и причините за помръкване честта на пагона и за падане престижа на военната  професия.

Анализът показва, че една част от предпоставките за тази нерадостна картина са плод на обективни дадености, които не зависят от волята на суверена и на държавните власти. Те са по-скоро резултат  на развитието на историческия процес, на новите реалности в страната и света и на промените в средата за сигурност.

Такава предпоставка е новият световния ред и установяването на еднополюсен свят след рухването на световната социалистическа система. Кардиналните промени създадоха различна среда за сигурност и активизираха развитието на  процеса на разоръжаване и съкращаване на военните арсенали и на  Въоръжените сили. В света и у нас с облекчение се възприе тезата, че настъпва ера на траен мир и че няма реална опасност от унищожителна война. Тази геополитическа промяна беше разчетена  като знак за намаляване на усилията във военната област, на числеността на Въоръжените сили, включително и на офицерския корпус, както и на ресурса, който се отделя за отбрана.  Продължителният мирновременен период след края на Втората световна война, също оказа своето въздействие върху отношението към армията и военната професия. И действително, повече от 74 години, като се изключи участието на наши контингенти в международни мисии в чужбина, Българската армия не е участвала в реални бойни действия. Десетки хиляди български офицери излязоха от редовете на армията без да са почувствали мириса на барута и без да покажат и приложат освен на учения това,  което са учили и за което са се подготвяли през цялата си служба. Всичко това допринесе за установяване в част от обществото и сред политиците на мирновременни нагласи и пацифистки настроения.

Възприетия модел на преход към демокрация, изпълнението на плана Ран-Ът, крахът на банковата система, галопиращата инфлация, разбойническата приватизация, погрома на промишлеността и селското стопанство, безработицата,

сринаха жизнения стандарт

на българските граждани. Страната трайно оглави класацията за  най-бедната държава  в ЕС. Бедността  е един от решаващите обективни фактори за задържане на модернизацията на армията и за драстичните съкращения на личен, в това число и на офицерски състав. Бедна България, омаломощена от толкова остри проблеми в социалната област, в образованието, здравеопазването и в инфраструктурата, не може да си позволи да подържа многочислена армия със  съвременно въоръжение и бойна техника. Бедността влияе най- непосредствено на жизнения стандарт и качеството на живота на военнослужещите,  а от тях в много голяма степен зависи изборът и престижът на офицерската професия. Нека си припомним, че в кризисните години, при наличието на галопираща инфлация, офицерите получаваха символични заплати от по няколко долара и само декларацията, че ще служат 10 години след завършване на образованието, която беше обвързана със сериозни плащания, ги задържаше в армията. И днес българските офицери са сред най-ниско платените в държавите, членки на Алианса. Заплатите на военнослужещите изостават от възнагражденията в други сектори на националното стопанство.

Бедността и безизходицата съвсем естествено подклаждат и раждат  проблемите в демографската област.

Демографската катастрофа и напускането на страната

от стотици хиляди млади хора и от граждани в активна възраст допълнително затруднява приема във военните училища и окомплектоването на армията и резерва с човешки ресурс. И ако в други сектори на националното стопанство се правят опити дефицитът да се компенсира с внос на работна ръка отвън, то във Въоръжените сили този резервен вариант е неприложим.

Без ни най-малко да се подценява влиянието на обективните реалности, анализът на тежката ситуация, свързана с о

комплектоването на Въоръжените сили с офицерски кадри

и срива на престижа на тяхната професия, в много голяма степен се дължи на грешки в политиката, стратегията и практическите действия на държавните власти и институции  и на конфронтационните нагласи, партизанщината и реваншизма, налагани от някои политически сили.

Този кръг от причини, които са  изцяло от субективен характер, изиграха решаваща роля за помръкване на престижа на офицерската професия. В този материал, основните причини са  разгледани в хронологичен ред  като генезис, процес на развитие и последствия.

Погромът на офицерството

започна веднага след десетоноемврийската промяна, като неразделна част от процеса на разграждане на тоталитарната система за сигурност. Този процес още от самото начало се политизира и съзнателното се насочи към сриване устоите на офицерската чест и достойнство. Офицерството беше взето на прицел. Проводниците на демократичните промени побързаха да покажат,  че са снели доверието си от старшите офицери. Един министър на отбраната, ако не с нещо градивно, ще бъде запомнен с фразата „ До капитат ще ги купя, от капитан нагоре ще ги чупя“! Голям страх пораждаше фактът, че БНА, начело с офицерския корпус, е реалната сила, която може да влияе на процесите, протичащи в страната и да спъне или преустанови замислените и налагани  промени. В това отношение се имаше предвид и пуча в Москва през 1991 г., организиран от военното ръководство с участието на войскови формирования. Затова тази сила трябваше в срочен порядък да се неутрализира и лиши от възможността да бъде арбитър на случващото се в страната. Подходите и механизмите за постигане на тази стратегическа цел са добре известни. Започна се с „шапката с пари“, премина се през посегателства и лепване на какви ли не етикети и обидни квалификации, за да се стигне до чистките и масовите съкращения. А всичко можеше да стане цивилизовано. Офицерите си отиваха от армията огорчени и дълбоко наранени. Те изпълниха дълга си към държавата и осигуриха безкръвния мирен преход. Държавата ги предаде и изостави да се спасяват поединично. Разправата и посегателствата на честта на пагона не е история. Колко популярни генерали и офицери в последните години бяха омаскарени по закона за досиетата, ами атаката тези дни на двамата генерали - настоящ и предишен директор на Служба „Военна информация“.  Медиите тръбят, че целта на удара е Службата да бъде оглавена от гражданско лице. Като се изключи същия този сценарий, разигран преди няколко години, през цялата 111 годишна история на военното разузнаване то се е ръководило от началник- кадрови военен. Правилно се говори, че щом политиците си позволяват така безцеремонно да се разправят с офицерството, значи то е слабо, не е сила и фактор в обществото и държавата.

 В първи години на промяната се предприеха деструктивни действия за насърчаване на

разделението и противопоставянето на офицерството.

Разбиването на единството на офицерския корпус вървеше по линията на противопоставяне млади на по-стари офицери, на завършили училища и академии в бившия СССР и в натовски страни, на заемащи командни и други длъжности и офицерите от ВКР и политорганите, на натовци и антинатовци, на русофили и русофоби  и т. н. Още в първите години на прехода се създаде Офицерската легия „Раковски“ и като противовес- офицерските събрания. Делението и противопоставянето разединява офицерството и трупа негативи върху честта на пагона. В един период от време, особено в първите години на прехода се провеждаше линия за преустановяване на връзките и контактите между действащите и запасните офицери. Вторите бяха заклеймени като комунисти и слуги на чужда държава, които могат да влияят лошо на новото поколение офицери, възприели евроатлантическите ценности. Добре е, че този уклон се изживя и сега няма хладина във  взаимоотношенията между офицерите.

В България много от въпросите, свързани с армията, с обучението и подготовката на офицерския състав и с кариерното развитие на висшия команден състав традиционно се решават с помощта и под въздействието на „големия  брат“. България винаги се е прилепвала към някоя велика сила, която на практика е изземвала част от националния ни суверенитет. Преди беше Русия и СССР, сега са САЩ. С едно или две изключения, съдбовните решения в Третата българска държава са вземани от някой друг, а не от суверена и публичните български власти. И днес влиянието на САЩ в България, в това число и във военната област, е изключително голямо. Публично известен е фактът, че нашите американски приятели ни поставиха като условие за приемането ни  в НАТО да унищожим ракетите с които разполагахме и да ликвидираме ракетните си войски. После, по наша молба, ни изпратиха екип от експерти, начело с генерал Хенри Кифенаар, който да ни помогне в реформирането и трансформациите на Въоръжените сили. Тази помощ намери израз в изготвяне на доклад, в който имаше кардинални мерки по отношение на целите, числения състав, организацията, въоръжението и отбранителните способности на видовете въоръжени сили и на армията като цяло. България получи този документ през март 1999 г. с нарочно писмо на тогавашния министър на отбраната на САЩ господин Уилям Коен, в което ни се казваше да приемем  доклада на генерал Кифенаар като пътна карта на военната реформа. И ние безропотно  го приехме. В съответствие с препоръките, съдържащи се в доклада, на 29. 10. 1999 г.беше гласуван „План- 2004“, по силата на който за пет години трябваше да се  съкратят 10 500 офицери от Въоръжените сили. Не беше пропусната възможността тази партньорска  помощ да се използва от български политици за нападки на  българския генералитет, че  е неспособен да разработи дори една визия за реформиране на своите Въоръжени сили. А ние покорно мълчахме. Тогава и сега се чудя от какво имат нужда нашите американски приятели, от силна българска армия на Източния фланг на Алианса, на границата между православието и исляма или от територията на България.  Що се отнася до територията, на базата на подписано на 28 април 2006 г. „Споразумение между правителствата на Република България и САЩ за сътрудничество в областта на отбраната“, у нас функционират четири съвместни българо-американски съоръжения, определяни от някои политици и граждани като американски бази. Тези съоръжения се ползват от американските приятели безплатно. Този факт се използва тези дни, дори и от парламентарната трибуна,  за да се поиска, като компенсация, САЩ да ни подарят многоцелеви боен самолет F-16 блок 70. В последно време  някои български граждани, в това число генерали и офицери от запаса,  определяни от мнозина като безродници, апелират за изграждане на  военни бази и на Черно море, за домакинстване от страна на България на многонационални натовски формирования и дори за складиране на ядрено оръжие на наша територия. Та нима не е известно на тези господа, че на всяко действие има и противодействие и че подобен род въпроси са от изключителна компетенция на суверена. Иначе е вярно, че на съвместните българо-американски съоръжения се провеждат разнообразни и полезни  учения, на които се обменя ценен боен опит и се развиват лидерските и командирски качества на българските офицери. По Програмата за чуждестранно военно финансиране в подготовката на кадри и доставката на техника и оборудване, САЩ са инвестирали у нас стотици милиони долари. Още по-внушителна е безплатната руска помощ оказана през годините на Българската земска войска, на Българската народна войска  и на Българската народна армия. И двете велики сили са направили много за  обучението и подготовката на българския офицерски корпус. Уважавам принципа „Приятелството си е приятелство, но сиренето си е с пари“. Застъпвам се обаче за по-ярка проява на истинската партньорската солидарност, за  взаимно уважение  и  зачитане на националните интереси.

Най-всеобхватните реформи в армията, които започнаха след 1998 г.,

нанесоха и най-тежкия удар по българското офицерство.

Много може да се спори по истинските  цели, обхвата, дълбочина, положителни и слаби страни на реформите и трансформациите, но едно е безспорно и то е, че те  в крайна сметка се сведоха до съкращения на личен състав. Тези дълбоки промени във Въоръжените сили бяха неизбежни, както беше  неизбежно и оптимизирането на офицерския и другия личен състав. Затова, още  преди промяната, през 1989 г. армията беше редуцирана с 10 000 души. След това, в изпълнение на Договора за обикновените въоръжени сили (ДОВС) и достигане на определените с него квоти, се извършиха в продължение на три години  нови чувствителни съкращения на личен състав и бойна техника. С оглед на подготовката на страната за членство в НАТО и интеграцията в неговите структури, се замисляха и планираха какви ли не реформи и  трансформации, приеха се поредица от планове и визии за организационно изграждане и развитие на Въоръжените сили, утвърждаваха  се инвестиционни план- програми и всички  тези документи оставаха в основната си част неизпълнени, освен в частта съкращаване на личен състав. Проблемът е, че в това отношение нямаше държавна политика, постигнат консенсус в обществото и съобразяване с волята на суверена. Случиха се и поредица от безумия, които допълнително смачкаха самочувствието на офицерството и хвърлиха сянка върху честта на пагона. Много от реформите и промените в гражданско- военните отношения като закриване на Генералния щаб и обезличаването на военното ръководство и на висшия команден състав, изграждането на интегрирано министерство на отбраната, нарушаване на баланса на правомощията между политическото и военното ръководство, пренебрежителното отношение към военната експертиза, изолиране на военните институции от обществото, се осъществиха преждевременно, без необходимата дискусия и предварителна подготовка, поради което причиниха вреди на армията и удариха по престижа на генералитета и офицерската професия. Много от погрешните политики бяха законово регламентирани като някои от тях и до сега не са коригирани, въпреки очевадните техни вредни последици.

Деформациите, свързани с прокарването на замислените реформи, засегнаха и такава чувствителна за военнослужещите сфера, каквато е социалната област. Отнемането на социални придобивки, включително  отмяна на раздела за социалната политика в ЗОВСРБ и утежняване на условията за пенсиониране,  се отразиха пагубно на интереса към военната професия. Премахнаха се бонуси и утвърдени механизми, които бяха вид компенсации за характера на труд и за лишенията на военнослужещите от някои човешки права и свободи. ЗОВСРБ не е адекватен по отношение на ограниченията на гражданските права на военнослужещите.

Следв част втора