За армейски генерал Добри Джуров: Да знаем, че е живял и така! Тъга и радостни мигове е имало

18.04.2021 г. За армейски генерал Добри Джуров: Да знаем, че е живял и така! Тъга и радостни мигове е имало

 Съвместните публикации на Otbrana.com и в. „Българско войнство“ за министрите на отбраната в последните 30 години, които вече не са между нас, започваме с разказа за армейски генерал Добри Джуров. Дъщеря му Аксиния Джурова преди няколко години с болка изрече: „Баща ми се срина, когато видя бивши офицери да ровят в кофите за боклук. Не можем да си позволим да оставим точно такъв свят на поколенията след нас.“ Автор на материалите е капитан I ранг от запаса Цвятко Дончев, за което му благодарим.

Otbrana.com

Сигурно има, които ще кажат: познаваме много добре армейски генерал Добри джуров. Тогава бяхме млади офицери, той ни връчи отличията, пагоните… Полковникът ще изригне: „Сто пъти ме е вдигал по тревога, на учения и стрелби, на командирски проверки и занятия. Тъй мина животът ми.“ Випускниците на висшите военни училища и Военната академия пък ще се похвалят, че е бил заедно с тях, или пък близо до тяхната походна колона на випуск „Шипченски“, Вапцаровски“, „Сливнишки“, на онези  не леки преходи до паметното тържество.

Но всеки със своето.

Ще се постарая да споделя най-близо, образно и точно само няколко факта, които не са от министерската и командирската му служба. Не спомени. Изживяни. От мен и приятели. Някои най- трогателно човешки.

Дъщеря му Аксиния Джурова преди няколко години с болка изрече: „Баща ми се срина, когато видя бивши офицери да ровят в кофите за боклук. Не можем да си позволим да оставим точно такъв свят на поколенията след нас.“

Почна се от 1990 година. Пролетна София бушуваше. Десетки хиляди млади и не толкова млади хора искаха, спореха, викаха, даже крещяха за промяна. Почна се и противопоставянето. И заклеймяването. И анатемосването. И „пълните шапки с пари“, лоши думи за пагонлиите, на които да се късат, изтръгват, смъкват пагоните. Закрещяха  край нас. Бяхме  с генерал - лейтенант Иван Стефанов по митинги, протести, че и на  сборища.“Експерти“ по военните работи бяха категорични, че незабавно генералите и полковниците трябва да бъдат уволнени и натикани в ъгъла, а младите офицери и майорите  „ще купим“. Чистката в армията тогава се наричаше първа крачка на военната реформа.

Не се съмнявам, че армейски генерал Добри Джуров, още няколко месеца министър на отбраната, е искал и правил възможното да успокоява негативните позиции на новите политици към офицерството и войската. Не се съмнявам, защото за пръв път от него чух нещо важно и за мен.

От министерството знаеха, че във фоайето на парламента, към 11.15 ч. Добри Джуров ще има специална среща с журналисти. Полковник Симеон Дочев, шеф на отдел „Печат“ ме „изстреля“ към Народното събрание. И ме огледа отвсякъде за униформата. Министърът дойде във фоайето може би 5-7 минути по-рано.  Аз бях още по-рано. Докото от тук от там идваха журналисти, си казах, че не бива да имам такава дистанция с министъра. А и се познавахме поне от десетина важни събития. Повика ме още по близо. Пъхна ръката си между двете копчета на куртката и каза: „И армията, и министерството, и генералите, и офицерите, трябва да сте много по-активни в това ново общество. Особено вие, журналистите…“

След минути, десет- дванадесет журналисти и оператори се струпаха около министъра с касетофони и микрофони. Някои се помъчиха да влязат в диалог още в началото  с провокативни въпроси, но мълчанието ги успокои. И започна: „Зная, че сте много напористи. Но най напред: само след месец, два, журналистите от всички вестници, списания, телевизия, радио , чуждестранни журналисти, ще можете по бързо и безпроблемно да задавате своите въпроси, да искате интервюта, да участвате в пресконференции, че и при определени условия да посещавате поделения. Обсъждаме и как да присъствате на учения с бойни стрелби. Да знаете, след месец-два за всичко това ще се свързвате с новата структура, която бързо ще изградим- Пресцентър на Министерството. Вече съм разпоредил на заместник министър Христо Добрев, да се създава…“

С тези думи на генерал Джуров започна главоломно да се променя начина ни на живот. Няколко пъти след  това и по коридора, и в парламена, казваше: „Действайте, капитан трети ранг! Пишете. Докладваха ми, че са изтръгвали пагони и звезди на старши офицери и са ги тъпкали.“ Тих, мек, приглушен и загрижен беше тонът на думите му. Замислях се след това и ми беше болно. За качествата на Добри Джуров като политик, министър, армейски генерал. Знаех много, но ме трогнаха думите на професор Аксиния Джурова и споделената болка на баща й. Разпитавах колеги и приятели, вярвах на Аксиния за преживените загуби, на приятели от авиацията, когато е катастрофирал смъртоносно сина му Чавдар, как се е радвал на Спартак и Аксиния след дълго отсъствие по учения и тревоги.

Преди много години като старшина школник е служил в редакцията на вестник „Народна армия“ Валинтин Бояджиев. Ето разказът му: „ В  редакцията не ни глезеха. Командироваха ни по поделения и гарнизони. Този ден в Ямболската дивизия имаше младежка конференция. В отдела уточниха, че ще пътувам с вертолет. Адютантът на министър Джуров ме попита от къде съм, сигурно не предполагаше, че за отразяване на събитието, ще изпратят не старшина школник, а  полковник, по голям началник. От „Народна армия“ сигурно не са предполагали, че министърът ще се вдигне да лети чак до Ямбол за конференцията на младите.

Преди излитането бях седнал по вдъното на вертолета. Избръснат, подстриган уставно, стегнат. Генералът се качи, поздрави всички, позагледа се към мен въпросително. Представих се. Размени с мен няколко думи: „Младите за млади ще пишат, като си от вестника“.

Излетяхме. Приземихме се на плаца в поделението. Конференцията тръгна по познатия ред – доклад, изказвания, почивка и пак. Напълни залата с гласа си и я разведри млад лейтенант. Даже я „взриви“ възторжено. Сигурно ентусиазмът и искрените думи на младия офицер са „дръпнали“ някакви струни в душата на бай Добри Джуров. Сигурно виждаше в този строен младеж и своите далечни лейтенантски  години. Погледнах към генерала – седеше в президиума и по лицета му се стичаха… сълзи. Много видимо. Суровият воин  не се срамуваше от тях. Какво пък – генералите също живеят със своите емоции. Даже и когато са министри. А може би като баща пророни сълза и за прекъснатия млад живот на сина  Чавдар, а може и за бъдещето на Спартак. Може.“

Няколко пъти приятелят от военното ни училище в Лвов, днес полковник Тотьо Христов е казвал, че има вълнуващи срещи очи в очи  с Добри Джуров, но като че ли все не е оставало време да ги разкаже. Нарочно му се обадих по телефона и  написах писмо  да седне и да ги сподели на белия лист. Ето ги: „ През август 1969 година в Бръшляница, Плевенско имаше селско тържество. Кметът поканил да гостува Добри Джуров. А защо аз бях там? Скоро се  завърнахме от републиканския  фестивал на художествената самодейност. Извикаха ни с музикалната  програма да помогнем за настроението на празника.  Беше много голяма жега. Над 30 градуса. Исках двайсетина минути да репетирам и ме насочиха към избата, където беше по прохладно. Разсвирвах се с акордеона.  С няколко касетки внесоха току що измито ранно грозде – червено и бяло. Още се стичаха капките по земята. Помислих си – как ми се иска да го опитам. Няма и минута, вратата се отвори и най-напред мернах лампазите. Министър Джуров. За секунди уставните думи ми изчезнаха  и плахо промълвих: „Здраве желая“!  Чух: „Здрасти момко“! Разсвирваш се на хладинка!“

Министърът си взе един грозд, вдигна  още един, подаде ми го, пожела ми да хапвам , да свиря и излезе. Приседнах до една касетка, вълнението попремина и да ви кажа, по вкусно грозде дълго време не си спомням. От тогова обаче и до днес помня посребреният кичур коса над челото, благият, доброжелателен поглед, мустака мъжки, ведрата усмивка и приятния тембър на гласа.

Радостта ми дойде след това. По време на концерта, индивидуално изсвирих, както аз знам „Чучулигата“. Усмихнат, министър Джуров стана, запъти се към мен, стисна ми ръка и възкликна: „Аа, това е моят приятел от избата. Браво, виртуозно изпълнение. Все така, момко“. Естествено, че леко притеснен, благодарих. Първа вълнуваща среща. Не знаех, че ще имам още такива минути с армейския генерал.“

Другата ще преразкажа. Пак от август, но 1985 година. В Сливница.  Майор Тотьо Христов завършва академия „Г.С.Раковски“. Като всяко тържество по производството, се спретва и гала-вечер. И сцена има. Тя е пред голямата шатра с министъра и гостите. Спомням си, тогава началник на отдел „Култура“ беше полковник Марчев.  Той казал на Тотьо : „Грабвай акордеона и да поздравиш гостите. С твоята „Чучулига“.

Изсвирил я Тотьо Христов. Един път. Че и втори. Естествено след аплодисменти. Вика го министър Джуров. Представил се той като началник на Дома на армията в Плевен. „Познато изпълнение“- казал министъра. Майор Христов отговорил: „Бях сержант школник, когато го свирих пред вас в село Бръшляница, Плевенско.“

„Пак прекрасно изпълнение! Успех в службата и музиката, майор Христов!“ –бил поздрава.  Тъй ми разказа тази сливнишка среща  Тотьо Христов.

И третата – на 7 ноември 1987 година. Празничен концерт в  Голямата  зала на Централния военен клуб. Официални гости – колегиума на Министерството на отбраната и пълна зала. Удостоени са да участват художествени колективи на Дома на армията в Сливен. Майор Тотьо Христов е орисан да сглоби концертна програма повече от час. Събрали се режисьори, хореографи и решили: ще е сценично-музикална хореографска постановка. Репетирали в в Драматичния театър в Сливен заради по-голямата сцена.

В София генерал - лейтенант Иван Стефанов, отговорен за спектакъла, трябвало да утвърди постановката. Слушал, гледал и накрая единствената му забележка била: „Момчета, стискайте по здраво сабите, да не изхвърчи някоя към публиката.

За сливенци концертът е  отговорен и вълнуващ.  А публиката изригнала „Браво! Браво! Министър Джуров станал, отишъл при майор Христов и диригента, стиснал им ръцете  и рекъл: „Браво, възхитен съм! Доказахте, че сте от града на стоте войводи!“

 Полковник Тотьо Христов сподели, че това е последната му среща  с министъра на отбраната армейски генерал Добри Джуров. „Моят министър!“, казва.

Не забравям. Дежурен по щаб съм  във флота. Лятото през 1977 година.  Имаше повече от седмица военноморско и сухопътно учение.  В предверието, или по точно около дежурната стая се бяха събрали съпругите на командващия и на няколко адмирали в компанията на Елена Джурова. Никой не ме информира, че министъра и командващия идват. След двайсетина минути настана малка суетня и генерал Джуров с вицеадмирал Янакиев слязоха от колата.  Далеч от дежурната стая, трябваше да преценя, кога да се представя и рапортувам. Внимавах. А в тази минута министър Джуров се насочи към Елена и гальовно викна: „Булка, отдавна не сме се виждали.“ И я прегърна. И под ръка тръгнаха заедно към другите жени да ги поздрави. Нищо протоколно, мисля и сега мило и човешко.

Командващият беше край мен и  каза: „Сега ще дойде.“ Нямаше време: „Другарю армейски генерал…“

И такива запомнящи се флотски офицерски дела ме съпровождаха. Половин час след това ми се обади началник-тила, че за министъра са осигурили достатъчно  резенчета пъпеш, сирене и препечан хляб. Не пожелал богатия обяд в Гарнизонния стол. 

Помните ли, че армейски генерал Добри Джуров не беше дебел човек. А да припомня ли, че всеки месец бяхме на дълги планински преходи във войнишки колони и сме се завръщали капнали от умора през нощта у дома?

Днес сме бодри.

***

Да си спомним армейските генерали на България.

 

Армейски генерал е най-високото мирновременно звание в Българската армия от 1945 до 1998 година.

За периода на съществуване е присвоено само на 6 души: Вълко Червенков /1952/ ,Иван Михайлов /1954/, Петър Панчевски /1954/, Добри Джуров/1978/, Йордан Мутафчиев/1991/ и Любен Петров/1993/.

Вълко Червенков става армийски генерал по право, докато е председател на Държавния комитет по отбрана през 1952-1953 година. Няма публични изяви с униформа и снимки с нея.

На другите армейски генерали, на пагоните им е везана 55 мм. петолъчка. Казват, че тя е по примера на маршалите от Съветската армия. Такава, с по-маллък размер маршалска звезда носят Иван Михайлов, Добри Джуров и Йордан Мутафчиев.

Петър Панчевски и Любен Петров са четиризвездни генерали. По късно Петър Панчевски е отличен с най скъпата маршалска звезда, когато преминава в запаса. Тя е от чисто злато с 25 рубина.

Добри Джуров носи маслено зелена официална униформа. Единствено Йордан Мутафчиев, министър на отбраната в кабинетите на Андрей Луканов и Димитър Попов, носи сива маршалска униформа.

Появилата се преди година за продажба в Интернет, сива на цвят униформа, може да се предположи, че е на Йордан Мутафчиев или е шита за него.