Валентин Александров e сред най-колоритните и своенравни министри на отбраната

15.05.2021 г. Валентин Александров e сред най-колоритните и своенравни министри на отбраната

 Продължава съвместната поредица на  „Otbrana.com“ и в. „Българско войнство“  с материали на капитан I ранг от запаса Цвятко Дончев за министрите на отбраната след 1990 г. Първият разказ бе  за армейски генерал Добри Джуров, а този – за Валентин Александров.

Otbrana.com

Влезе в министерския кабинет след Александър  Сталийски. Не мина и час,  и изригна: „Мирише ми на евтини цигари и алкохол. Да се изпере килимът, ако трябва, да се изцикли паркета. Вентилатор, задължително…“ Бяхме заедно с  току-що назначен съветник. Обърна се към мене: „Записвай! Колегата още нищо не знае. Срещни се с коменданта. Три-четири дни ще работя и приемам хора  в залата на колегиума. „Хигиенизиране!  Да идват веднага.“

Така беше. Александър Сталийски още от ранна утрин и до късна вечер не преставаше да пали цигара от цигара. Без филтър. Валентин Александров ги отказал преди десетина години и се хвалеше, че

може  заедно с войник да пробяга поне 3 километра.

С армейско темпо, автомат и шансов инструмент. „ Още утре да отидем на някой огневи полигон. Искам да видите как стрелям точно. Такова ще бъде и министерстването ми!“

 Ще разкажа за видяните реакции, изживяни случки, епизоди, разпореждания и действия  на този министър. И взаимоотношенията му с генерали и офицери, с журналисти,  военни  служители и други, попаднали не случайно тук след 1990 година.  За да не се забравят.

„Капитане, двама военни моряци ми стигат. Да има баланс. След три дни идва да служи в кабинета ми  капитан  I ранг Дарин Матеев, командир на дивизиона подводници. Поизвисих глас: “Той беше командир на флагманската подводница „Слава“, господин министър.“ По военноморските проблеми ще се вслушвам в неговите предложения и анализи. Така ще бъде и с авиаторите и с всичките там разновидности в Сухопътните войски.

Те ще приказват, аз ще вземам решение.

Ще се съветвам  с генералите и със заместниците си. Но, който не слуша или  се прави на голям отворко, хайде не на мен.“ - са  думи на министъра, някъде към третия му месец.

Разбираше в дълбочина и  работата на Пресцентъра.

Единствено той идваше при нас, сядаше в  средата на стаята и нареждаше: „ От утре вашият сутрешен бюлетин да се дава и на съветниците ми. И един за шефа на „Кадри“. Потвърдете заявките  за интервюта от  телевизията и   радиото. Не ми трябват предварителните им въпроси. Вчера три вестника се помъчиха да ми подпалят чергата. Ако от там искат среща с мен, отговорът ви да е отказ. Ваш колега съм и от работата си в списание „Антени“, а и от „София прес“. Сега още повече ще овладявам военните науки, въпреки че учих в Дипломатическата академия  в Австрия и там поработих по дисертацията си за Дунавската стратегия… Знам, знам. Тези, които сте завършили журналистика в Лвовското училище, сте много можещи и знаещи. Някои се правят, че са голяма работа, но мисля, че ще се разберем…“

Отбелязъл съм. Министър Александров за двете си години тук, в Пресцентъра е бил седем пъти. Пресконференции с него – само четири. Една от тях за  нарушения, даже злоупотреби със сдобиване с апартаменти от военния жилищен фонд на цивилни служители от структурите на МО току що назначени, и  външни – роднини.Разчу се даже, че и синът на Александър Сталийски  е получил жилище в „Овча купел“. И Милчо Дойчинов, шеф на „Социална политика“ дал под наем в центъра на София 3 магазина, а частната фирма „благодарила“ с три мезонета.   Министър Александров беше подписал строга заповед, но се изпълняваше главно за семейства на офицери от гарнизоните и строя. Точно на тази пресконференция министърът се насочи към полковник Георги Вутов,  председател на главната  жилищна комисия.  Висока длъжност, а полковникът лампазлия. Посегна към пагона му, раздърпа го, но нарани ръката си от металния ъгъл на ромба, който преди месец замени звездата. Неприятен случай. И с последствия. Наложи се медицинска сестра да спре кръвта и обработи раната…

 Другата пресконференция, през април 1993 година, когато

лично обяви  закриването на Инспектората на Въоръжените сили.

„ Няма как да сме „приют“ на толкова много генерали и полковници“ – коментира министър Александров. Тежка беше тази среща с журналистите. Записал съм: над 25 въпроса с коментар. Ядоса се министърът и за това, че му се приписва подготовката за уволнение на най-малко 7 хиляди офицери докато е министър, и че е поискал да заминат в запаса към 20 генерали.

Организирано пътуване с журналисти имаше при  официални посещения на министъра. Лично определяше кои да  акредитира пресцентът. Така беше за  Турция, Румъния и Гърция. Запомнящи се визити. С уважение към съпровождащата група журналисти. И в трите  страни пресконференциите свиквахме в неговия хотелски  апартамент. Хвърляше вратовръзката и разпалено разказваше за всичките си срещи, където журналистите бяха ограничавани. Не пропускаше и да се похвали с наградите, които получи. В Турция – началникът на Генералния щаб армейски генерал Дуан Гюреш му връчи най-високото отличие „Орден на честта“ , в Гърция - пак най-високото отличие за чужденци „Ордена на феникса“ и шарф със звезда. Прегърна  го президентът на Гърция Константинос Караманлис.  Спомням си, че тогава ме извика и разпореди: „ За награждаването ми журналистите да са с костюми и вратовръзки, а ти с парадната бяла униформа. Разбрано.“

… Преди това, обаче, още като държавен секретар в Министерството на отбраната Валентин Александров беше на посещение в САЩ. Наричаше го запознаване, обучение, важно за всеки министър и голям военен.  По програмата „Аймек“  заедно с  група висши офицери,  сред тях генерал - лейтенант Петко Прокопиев , заместник началник на Генералния щаб и генерал - майор Димитър Кръстев, шеф на Военната академия „Г.С.Раковски“. Поканата беше от Конгреса на САЩ за международно военно образование и обучение.

Директно от бележника ми -  В.А: „Ще посетим  няколко американски военни бази. Цел: основни форми на обучение на старшия и висш команден състав от видовете войски.

„Капитане, записвай:  От там аз ще предавам информации за нашите участия в учения, лекции и семинари. Вие от Пресцентъра преценявайте и  ги пускайте до БТА и редакциите.  Второ: пригответе поне 30-40 цветни дипляни „Българска бойна слава“,  „Военни ордени  и медали“  и „Бойни знамена на Българската армия“. Видях ги и оценявам, че стават за подарък. Свържете се с главния редактор Галя Божкова или полковник Иван Сотиров, ваш лвовец, да ви подготвят пакет от списанието „Български военен преглед“ на английски. Вижте и десетина сувенири за дами. Да не се изложим...“

Месец след като се завърна от САЩ министър Александров ме извика, за да предложи да отпечатаме отново многоцветните дипляни, а Красимир Спасов да помисли за сувенири, които добре представят България и армията. Христо  Дерменджиев, хералдика, да мисли за награден знак за офицерството, може със степени . За сега работно да го наричаме „За вярна служба под знамената“. След половин година Александров беше първят награден. Имаше тогава  идея и за подобен за негови колеги от други армии. Не стана. „ И във форт Ливенфорд, където няколко дни бяхме в колежа на Сухопътните войски, в Сан Антонио на  среща в Института по обучение на чужди езици, в Колежа за военен мениджмънт, връчвах от нашите подбрани материали и дипляни. Бяха изключително впечатлени. Трудно ни беше без преводач навсякъде,  да разказваме и обясняваме задълбочено  за днешна България и армията …“

Министърът тогава сподели, че от там му тръгнал мерака за голяма, но ясна реформа в армейските структури, в създаването на нов, мощен военноикономически блок с модерен менджмънт.  Но, че

имало и такива, които му подливат вода.

И даже с началника на Генералния щаб армейски генерал Любен Петров имали не малко различия. И „престрелки“. И напрежение между МО и ГЩ.

„Поканих генерал Любен Петров  на личен разговор и съвсем ясно му обясних моята позиция за реформата и какви резултати очаквам. Той пък настояваше на своето – да изчакаме новия Закон за отбраната и въоръжените сили. Привидно добър негов ход. Но проектът се влачеше из парламентарните комисии повече от две години. Разделихме се хладно, след като му казах, че до есента може би вече няма да бъда министър на отбраната, но го уверих, че ще напусне армията преди мен. Армията ни е в тежко състояние, а държавата без армия няма нужда от военен министър…“ предупреди министър Александров след тази не добра среща.

С  името на Валентин Александров е свързано важно събитие през октомври 1993 година. Той е

първият български военен министър, който посещава Великобритания в близо 100-годишните официални дипломатически отношения.

Вакуум от почти век. От 1878 до 1993 година. Тогава министър Александров подписва програма за сътрудничество в областта на отбраната.  „Аз проправих новия път“ – гордо изрече министърът.

За това преживяване Валентин Александров  ни разказа след няколко години. Близо до входа на БНТ на ул. „Сан Стефано“ имахме среща с Коста Филипов, половин час преди да влезе за участие в предаване. Планирахме пътуване до Скопие и вече имахме уговорена среща с бившия  вицепремиер и министър на вътрешните работи Доста Димовска. Тя ни подкрепи в организацията на семинар за македонски  журналисти в София, които отразяват националната сигурност, балканските проблеми и реформите в армията. След месец семинарът се състоя. Завършвахме разговора, когато от съседна улица, строен, забързан идваше към нас  Александров. Приятелски поздрав с неговото почти неотменно козируване, внимание, любезното: „Как сте? Аз нещо я позакъсах, но вече съм добре.“ Оказа се, че се познават лично и с Коста Филипов. И  се отприщи Валентин да разказва. Коста поглеждаше часовника си, но слушаше с внимание: за тази лична среща с генерал Любен Петров, за гордостта и самочувствието му след острия тон на президента Жельо Желев, че е предоставил на медиите поверителна информация. Попита, забравил ли съм за напрежението в министерството, когато през август 1993 година нямаше пари за заплати и  по думите му едва успяхме да осигурим за храна на войниците. Генерал Орлин Маринчев какво  ли не правил да се разбере с министерството на финансите.“ Отнесох негативите аз, а шефът на Генщаба доволно потриваше ръце.“ И тогава последвало негово писмо до министър - председателя професор Любен Беров  на 7 януари 1994 година  за оставка. „ Но тя не беше приета“, почти в един глас реагирахме с Коста Филипов.

„Още нещо ще ви кажа. Наши хора, от СДС, към есента на 1993 година пуснаха слух, че кабинетът на Любен Беров води страната към извънредно положение, а неговият Алф (това съм аз) може да спретне и Пуч. Смехории.  Викна ме министър - председателят и разговорът  беше напрегнат, но приятелски. Искаше да разбере, дали от военното разузнаване имам натрупване на информация, която съм анализирал. Убедих го, че нито военна информация, нито социологичско проучване  показват такава обстановка, а в някои медии се появиха категорични оценки, че вие не ставате за Пиночет. Разсмяхме се. Тъй, че да си гледаме работата. И бяхме заедно с шефа Беров почти до края на 1994 година…“

Изпратих го по улица „Шейново“ до къщата на  Центъра по национална сигурност. Той говореше повече, аз кимах утвърдително и за Пресцентъра и за добрите професионалисти в кабинета му. „Не се стряскай: въпреки всичко  бях политически наивник сред вече  обиграните политици  и играчи на прехода…“

За да е равностоен диалога му припомних идването в Тържествената зала на Министерството на прездидента Желев. И думите му, че правителствата се сменят. Тъй е с демокрацията. Тогава той представи новия министър на отбраната Бойко Ноев. Споделих с Валентин Александров тази среща, защото имаше и заслужена оценка за труда му. И сега помня по мъжки развълнувания му глас след една от първите заповеди на новия министър на отбраната. Аз имах задача да поканя журналисти, за да я чуят.  Ето преамбюла и: „ За значителен принос в ръководството на реформата в Българската армия, за високи морални и волеви качества Валентин Александров се награждава…“ 

Бойко Ноев връчи на предшественика си наградния знак „За вярна служба под знамената“ – първа степен.  Точно на тази среща се чуха добри думи, които мисля, успокоиха напрежението, дето витаеше между президент и министър на отбранта. „Благодарен съм, че министър Александров допринесе за утвърждаване на гражданския контрол върху Въоръжените сили, за възстановяване на много от традициите, военните символи и ритуали…“

Преди да се разделим Валентин, вдигна ръка за довиждане, както се отдава чест, чукна токовете и влезе в Центъра да се види с приятели. Беше последната ни среща. Не мина година и най-колоритният за мен полковник от запаса, юрист  с лампази, министър на отбраната Валентин Александров, си отиде от живота.