Архивите помнят: Какво казва проф. Богдан Филов пред Народния съд преди 80 години?
01.02.2025 г.
Полковник от запаса Илия Дейков*
Проф. Богдан Филов е български археолог, преподавател и политик. Той е министър-председател на България в периода 1940 – 1943 г., регент е на малолетния цар Симеон II през 1943 – 1944 г., а освен това е министър на народната просвета от 1938 до 1942 и министър на външните работи в периода 1942 – 1943 г. Той е един от най-спорните български политици, обвиняван за включването на България във Втората световна война на страната на Тристранния пакт, както и за провеждането на прогерманска политика. Осъден е на смърт, а наказанието е изпълнено на 2 февруари 1945 г. Отнети са му имуществото и научните звания. След 10 ноември 1989 г. е реабилитиран. Върховният съд отменя присъдата му през 1996 г. с Решение 172 от 26 юни. Публикуваме неговата реч пред Народния съд;
***
Строго поверително!
МОЯТА ПОСЛЕДНА ДУМА
Господа Народни Съдии,
Вярно е, че аз провеждах една прогерманска политика, за която нося отговорност. Но тази политика аз провеждах не за угодничество на германците и не като техен агент, защото бях действително убеден, че в онези моменти, в тогавашните условия и при тогавашните възможности, тя отговаряше най-добре на интересите на страната. Една противогерманска политика в онзи момент въобще не можеше да се възприеме, понеже тя би докарала неминуемо германска окупация на България, което ние отчитахме за най-голямо нещастие за страната ни. Всички ония отрицателни прояви, които сега се изтъкват като пасив на нашето управление, щяха тогава да настъпят в неколкократно по-голям размер.
Обаче, аз не съм бил за това да се върви до край с Германия, макар в някои свои изявления, при тогавашния външнополитически курс да управлението да съм бил принуден да поддържам тази теза. За доказателство на това си твърдение, аз ще се позова на две обстоятелства. На първо място, когато се постави въпросът за сключване на военно конвенция с Германия, аз се противопоставих решително, като изтъкнах главно съображението, че ние трябва да имаме свободни ръце. На второ място, още през месец май 1943 г., смъртта на Царя, аз установих контакт с американското представителство в Цариград чрез Георги Киселов. Този контакт доведе до преговори, при които се постигна споразумение, че американското правителство в онзи момент (ако не се лъжа месец юли 1944 г.) ще се задоволи с една ясно декларация от регентството, че България при първия удобен момент ще скъса с Германия. Тази декларация бе действително дадена от мене, от името на тримата регенти. И за двете тези обстоятелства доказателствата са дадени в моя дневник, който беше признат от почитаемия Народен съд, като едно от главните доказателства в настоящия процес.
Германците не можеха да не разберат каква е всъщност нашата политика и по тази причина те никога нямаха пълно доверие лично в мене, както във възглавяването ан мене правителство. Указания за това са дадени на много места в моя дневник, като се почне още от началото на 1941 година. Това нещо се потвърждава и от обстоятелството, че германците никога не ни дадоха ново въоръжение за нашата армия, което ние непрекъснато искахме от тях.
Ние бяхме принудени да водим една политика спрямо германците, както в областта на външната политика, така и в областта на вътрешната и та стопанската политика. В това отношение ние се ръководехме от поговорката “ела зло, че без тебе по-зло%“. Обаче ние си бяхме поставили известни конкретни задачи, които успяхме действително да осъществим и които се свеждаха главно до следните точки:
1. Да избегнем една германска консумация на страната ни с всички нейни страхотни последици.
2. Да осуетим образуването на едно прогерманско правителство, което не само би довело до разположение на германците всички стопански източници на страната, но което е много по-важно – би поставило в нейна услуга и цялата ни армия.
3. Страната ни да не става театър на военни действия. Даже и Чърчил в речта си от 28 септември 1944 г. в Камарата на общините призна, като успех и нашата политика, че неприятелски крак не е стъпил в България.
4. Предвид на извънредно големите жертви, които България даде в по-раншните войни, да се направи всичко възможно, за да може България да излезе този път с колкото е възможно по-малко жертви. В това отношение достатъчно е едно сравнение на положените у нас и в съседните нам страни Румъния, Унгария, Югославия и Гърция, за да се види къде са предимствата.
5. Да се избегне един конфликт със СССР.
6. Да се запази, доколкото е възможно, независимоста и суверенитета на страната.
7. Да се премахне една от най-големите неправди, извършвани спряма страната ни чрез връщане на южна Добруджа.
Това са придобивките, които ние считаме като актив на нашето управление и които би трябвало да се вземат под внимание, когато ще се прави общата преценка на управлението.
Каквото имах да кажа въ връзка с този процес, аз го изложих в моите писмени възражения. Моля почитаемия Народен съд да вземе под внимание тези възражения, когато ще издава своята присъда.
/п/ Б.Филов
*Илия Дейков е изминал дългия път от редник до полковник в Българската армия (БА). Роден е на 6 септември 1946 г. в Панагюрище. Завършва средното си образование в Пловдив през 1966 г., след което отбива военната си служба във Втора зенитноракетна бригада (1966–1967). През 1970 г. завършва ВНВАУ «Г. Димитров», профил «Зенитноракетни войски». Работи в системата на ПВО и ВВС в гарнизоните Пазарджик (1970–1974), Харманли (1977–1979), Божурище (1980–1992) и обект Черни връх (1993–1995). Завършва ВА «Г. С. Раковски» (1974–1977) и специалност «Архивистика и документалистика» в Историческия факултет на СУ «Св. Климент Охридски» (1998–2000). Служи в отдел VIII на Генералния щаб (ГЩ) на БА (1996–1998), а от септември 1998 до 2002 г. е началник на Оперативния архив на БА. До 2005 г. като гражданско лице е «старши експерт» в ГЩ на БА. През това време (2001, 2004) е член на експертната група към Министерския съвет за разсекретяване на архивните му документи от периода 1946–2000 г. На обществени начала издирва в Централния държавен архив документи от новата ни история, свързани с развитието на БА, град Панагюрище и др., които включва за пръв път в научен оборот. Дълги години публикува материали във вестниците «Страж на родното небе», «Народна армия», «Българска армия» и др. За тази си дейност е награден (1986) с медал «За заслуги към БНА», почетен знак «Отличие» на Комитета за култура (1988), наградата «Сребърно перо» на Командващия Сухопътни войски за принос към военната журналистика (2006), «Почетна офицерска карта» на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва (2008). Автор е на книгите «Така реши съдбата» (2002) и «Военната слава на Панагюрище» (2007).
