Поколения парашутисти се събраха за поредна година на историческия 18 октомври
18.10.2025 г.
Как се роди първото десантно парашутно отделение в България, покрило с героизъм и слава името на българския парашутист в боевете на Стражин, Страцин, Куманово и в Унгария? Отговаря полковник от запаса Никола Костадинов, който си отиде от този свят през ноември 2013 г.
Спирдон Спирдонов
Най-хубавото на Деня на военния парашутист – 18 октомври, е срещата на поколения парашутисти от Българската армия. Така се случи и днес пред Паметника на загиналите парашутисти в столицата до историческата сграда на Народното събрание. От поклонението в Алеята на парашутистите в Централните софийски гробища дойдоха военнослужещите от Съвместното командване на специалните операции (СКСО), начело с духовия оркестър на формированието, които днес изпълняват завета на предците им от Парашутната дружина, чийто първи боен ден бе точно на 18 октомври 1944 г. С цената на свидни жертви дружината овладява силно укрепения район на височината Стражин, откривайки пътя за настъпление на Българската армия. Офицерите, сержантите и войниците се сражават храбро, жертвайки живота си, за да оцелеят другарите им. За проявения героизъм и саможертва целият личен състав на Парашутната дружина е повишен в звание. Това бе припомнено в началото на военния ритуал.
До почетат военните ни парашутисти дойдоха президентът и върховен главнокомандващ Въоръжените сили Румен Радев, който прие почетния строй, председателят на Народното събрание Наталия Киселова, министърът на отбраната Атанас Запрянов, началникът на отбраната адмирал Емил Ефтимов, заместник-министърът на отбраната Радостин Илиев, военният представител на началника на отбраната във Военния комитет на НАТО и във Военния комитет на Европейския съюз военният парашутист генерал-лейтенант Явор Матеев. командирите на Сухопътни войски и ВВС генерал-майор Деян Дешков и генерал-майор Николай Русев, генерали и офицери, народни представители и акредитирани у нас военни аташета. Поздравленията приемаше командирът на СКСО бригаден генерал Божидар Бойков. Заслужено внимание получиха доскорошните действащи парашутисти членове на Съюза на българските парашутисти и на Съюза на парашутистите в България, дошли от София, Пловдив, Карлово и Калофер. В строя бе и председателят на Съюза на ветераните от войните на България полковник от запаса Анани Христов, които през есента на 1944 г. участва в освобождението на Куманово и Скопие. От военнослужещите от СКСО и гостите бяха отдадени почести и поднесени венци и цветя пред Паметника на парашутиста. Преди това всички чуха Марша на парашутиста, изпълнен от Веселин Вачев от Представителния ансамбъл на Въоръжените сили.
В тези вълнуващи минути нямаше как да не си спомня за полковник от запаса Никола Костадинов – Бачо Кольо. Той си отиде от този свят през ноември 2013 г. Бачо Кольо е един от първите български военни парашутисти. Голяма е заслугата му да го има днешния Паметник на загиналите парашутисти в столицата. Работехме много близко с него в интерес на запазването на спомена за Парашутната ни дружина. През войната поручик Костадинов е адютант и началник на щаба на парашутната дружина. Той е кавалер на орден „За храброст”, почетен гражданин на София, носител на почетния знак „За принос към Министерството на отбраната”, дългогодишен председател, а по-късно почетен председател на Съюза на военноинвалидите и военнопострадалите и член на ръководството на Съюза на ветераните от войните. Той е с изключително големи заслуги за запазване живо делото на военните ни парашутисти.
„Както знаете, аз съм войник от фронта, адютант на прославената Парашутна дружина. Тогава бях на 22 години, все още зелен, но командирите бяха способни и умни и може би предаността към родината ни направи такива – герои, храбреци. Но, разбира се, ние дадохме много жертви – 59 души загинаха, 153 бяха ранени, а 23 останаха военни инвалиди, включително и аз. Раниха ме на последния бой при Куманово, но за щастие имах късмета да остана жив, макар и военноинвалид“, са неговите думи преди повече от 15 години.
Ще си позволя да припомня едно мое интервю с Бачо Кольо.
С първия си въпрос връщам полковник от запаса Никола Костадинов повече от 67 години назад. През май 1942 г. той се явява на летище Враждебна като войник – кандидат за парашутист. Родното ми село Казичане е близо до летището и винаги са ме привличали самолетите, казва той. Не станал летец, но парашутист – да, и от първите!
– Г-н полковник, голяма ли беше конкуренцията за парашутисти?
– Голямо беше стълпотворението на войници, подофицери и офицери, кандидати да станат първите военни и десантни парашутисти на България. Броят им надминаваше пет хиляди. Всеки държеше документите от съответното поделение, които удостоверяваха правото му да кандидатства за парашутист. Назначената от щаба на ВВС приемно-изпитна комисия с участието на офицери, представители от немска страна, и наш състав от офицери летци, психолог, лекар и физкултурник, следваше да проведе изпит и определи щастливците, кандидати за парашутисти. Самата изпитна програма бе много наситена. Кросът например се проведе по Ботевградско шосе, а останалите упражнения – на спортната площадка в летището.
– Колко бяхте тези, които издържаха?
– Комисята пусна близо 300 от кандидатите. В началото на декември същата година ни облякоха в униформи на ВВС и ни разпределиха в две основни групи. Вече знаехме, че заминаваме за обучение в Германия. Тогава беше война и от съображения за сигурност пътувахме с влак. Разбира се, всичко се пазеше в пълна тайна.
Първата група в състав от около 150 военнослужещи, водена от капитан Любомир Ноев с помощници офицерите поручик Светослав Йоцов и Станимир Станимиров, подпоручиците Драган Драганов и Кирил Константинов, както и двама преводачи, отпътува в първите дни на декември 1942 г. Ние, войниците и подофицерите пътувахме на седалките на третокласните вагони, а офицерите бяха във втора класа. Някои близки на офицерите ги придружиха чак до гара Пирот. Там на перона годеницата на поручик Станимиров му пожела успех и жив и здрав да се върне от обучението.
– Къде се обучавахте в Германия?
– В гр. Брауншвайг в парашутното училище, намиращо се недалеч от града. Втората група в състав също от около 150 души, водени от капитан Георги Алайков, заедно с четирима офицери, поручик Георги Марков и подпоручиците Боян Бончев, Цочо Петков и Константин Петров и с още петима преводачи, пристигна Брауншвайг няколко дни след нас.
– Кои ви бяха инструктори?
– Инструктори бяха утвърдени немски парашутисти. Нас ни обучаваше унтерофицер Функ, а за групите на офицерите имаше инструктори от подофицерския и младшия офицерски състав.
– Организирахте ли посрещане на новата 1943 година?
– Да, разбира се. Посрещнахме я в столовата на училището. На новогодишните маси бяха поставени български колбаси и напитки. По-късно разбрахме, че продуктите и виното в буретата са пътували с нас. Идеята е била на нашите предвидливи командири.
– Трудно ли ви беше по време на занятията? Все пак всичко е било съвсем ново за вас.
– В интерес на истината трябва да посоча, че бързото усвояване на програмните упражнения и лекотата, с която се справяхме, учудваха немците. При провеждането на вътрешни състезания между нашите групи, понякога и между нас и немските парашутисти, ние винаги печелехме състезанията. Оправданието на немците беше, че техните най-добри парашутисти са на фронта, а ние сме избрани измежду най-добрите български войници.
– По колко скока трябваше да направите?
– По тогавашната немска методика, за да бъдеш признат за военен парашутист, се изисква изпълнението на най-малко шест парашутни скока. Първоначално три скока изпълнихме от самолет “Юнкерс-52”, разпределени по отделения и взводно при височина от 3000 до 1000 м. Немското командване и обучаващите ни инструктори изказаха възхищението си от хладнокръвието и смелостта на българите. Целта на извършените първи скокове до голяма степен бяха опознавателни. При четвъртия, по неизвестна за нас причина, командването на училището реши да проведе един некоректен и опасен парашутен скок с новия самолет изтребител-бомбардировач “Хайнкел-111”.
– Каква е разликата при скачане с парашут от “Юнкерс-52” и от „Хайнкел-111”.
– “Юнкерс”-ът лети с по-малка скорост и от него се скача от странична врата, каквато имат всички транспортни самолети. “Хайнкел-111” няма такава врата, а отвор (люк) в долната част на тялото, откъдето се пускат бомбите. Във вътрешността на самолета беше опънато същото метално въже, на което се окачват куките (карабинките) на изтеглящото въже на сбруята на парашутната раница. За да се доближиш до вратата, в конкретния случай, до люка, за разлика от “Юнкерс”-а, където парашутистът се придвижва прав, тук клекнал, подскачайки като пате, трябваше да улучиш отвора. Лично върху себе си изпитах трудността на това придвижване, може би от страх, може би поради високия ми ръст. Подскачайки към отвора (люка), помня, че ударих силно главата си в предната част на люка и благодарение на специалната парашутна каска я спасих от разбиване.
– Имаше ли нещастен случай?
– За съжаление имаше. Редник Георги Щерев от с. Езерово, Бургаско, загина трагично на земята с врязани в тялото му и двата крака. Обяснението на анкетната комисия бе, че след излизането от самолета и отварянето на парашута се е образувал някакъв “рибарски възел”, който от началото на носещите въжета на парашута се е придвижвал нагоре към купола до пълното му затваряне. Парашутистът полетява надолу като свободно падащо тяло и се забива в земята. Независимо от напрежението изпълнението на предвидените три парашутни скока от този самолет продължи. В следващите два скока имаше само натъртвания, един офицер бе със счупен нос, а друг – с охлузен врат от едно от носещите въжета на парашута. Станалият инцидент обаче не остана без последствия. Той доведе до бързото приключване на парашутната ни подготовка в училището и отправянето ни предсрочно в България.
– Как продължи службата ви в Българската армия?
– Бяхме зачислени към въздушните на Н.В. войски, с правото на български държавни въздухоплаватели и със съответстващото на това право всякакъв вид доволствие. Снабдени с парашути РС-20 и със специално немско оръжие и снаряжение, през юни 1943 г. положихме успешен изпит и пред командването на ВВС и представители на Министерство на войната. Извършен бе учебно-боен парашутен десант с тактическо задание овладяването на мост с водна преграда. Това стана по поречието на р. Искър в околностите на селата Стара и Нова Враждебна от самолети “Юнкерс-52”. Поставихме неписан рекорд при извършване на парашутен десант от възможно най-малка височина – 80 м, при рискова норма 100 м. Една част от войниците бяха произведени в по-горен чин, а на командира капитан Любомир Ноев, офицерския и подофицерския състав беше изказана служебна благодарност. Нашето командване ни призна за български десантчици с връчването на специално учредената българска парашутна значка, която всеки от нас окачи до немската. Така се роди първото десантно парашутно отделение в България, покрило с героизъм и слава името на българския парашутист в боевете на Стражин, Страцин, Куманово и в Унгария.
