Какво се случва на 3 март 1878 г. в Цариград? Интересни истории
10.02.2026 г.
Полковник от запаса Илия Дейков, бивш началник на Оперативния архив на Българската армия
Малко преди 3 март е интересно да си припомним заедно тези последни акорди на Руско-турската война през 1877-1878 г. Затова си позволявам да Ви представя дописката от мястото на събитието — в случая от Сан Стефано на един френски журналист и художник - Жорж Ардуан с псевдоним Дик дьо Лонле, описана от журналиста Димитър Шишманов в книгата му «Зад Високата порта».
Той е бил не само кореспондент на редица френски вестници, но и доброволец в 26-и полк на донските казаци. Преминал с руските войски и българските опълченци пътя от Плоещ до Сан Стефано, той е бил и близък приятел на главнокомандващия руската армия и на всички знаменити руски пълководци. Знаел много и всеки ден е правил подробни записки за всичко, което преживял, видял и чул.
Под датата «3 март 1878 г., Сан Стефано» е записал: «Започна да ръми дъжд. Тълпата е възбудена до краен предел от любопитство, но чака, като че ли е на пост. Към пет и половина часа човешкият мравуняк се раздвижва. Отдалече се задава каляска с два коня. В каляската е граф Игнатиев, който държи в ръцете си текста на мирния договор. Каляската е ескортирана от двама казаци на коне и още двама конници с фесове — адютантите на Сафет паша (б. м.- министър на външните работи в онзи момент). Генералът подава на великия княз Николай текста на мирния договор и му рапортува с радостен глас и сияещо лице:
— Имам чест да поздравя Ваше Величество с подписването на мира.
Гръмко «ура» оглася околностите». Великият княз Николай преминава в тръс с коня си пред редиците на строените войски, спира по средата, издига двете си ръце и се провиква със силен глас:
— Договорът е подписан.
Продължително «ура» заглушава гласа му. В този момент полковник Тахир бей, пристигнал в парадна униформа, поднася на великия княз поздравленията на султана.
След прегледа на войските великият княз произнася кратка реч:
— Момци мои, мирът е подписан…Ние смазахме турците. Ето Цариград - сочи с ръка османската столица. Това се дължи на храбростта и верността на всички вас…
Войниците хвърлят шапките си във въздуха. Наново от всички гърди се изтръгва гръмовно «ура». Този вик може да стигне до двореца «Илдъз», до самия султан, чието поражение и унижение честват победителите.“
Парадът на героите от Плевен, Шипка, Шейново, Стара Загора пред самия Цариград е описан и от представителя в Сан Стефано на в. «Ла Тюрки» с дата «3 и 4 март 1878, неделя и понеделник» почти едно към едно с текста на Дик дьо Лонле.
Но онова което предизвиква сензация за читателите тогава и е малко известно за нашите читатели е било описанието на блестящите приеми, дадени в султанските дворци.
Приемът в двореца «Долма бахче» бил даден от султана в чест на великия княз Николай Николаевич. Главнкокомандващият руската армия пристигнал в султанския дворец с 25 генерали: Гурко, Радецки, Скобелев, Раух, Шувалов, Непокойчицки…Те дошли с императорската яхта «Ливадия», ескортирана от турски военни кораби и от руския боен кораб «Константин». Командир на този кораб бил капитан Макаров, който потопил девет турски кораба само на две мили от Цариград и два големи турски крайцера към Сухуми и Батуми.
Гостите били посрещнати от султана и неговата свита в големия тържествен салон на двореца, който гледа към Босфора. Между присъстващите бил и познатият ни вече Дик дьо Лонле. Той пояснява, че княз Николаевич взел със себе си само 25 генерали, защото не искал да изморява и без това рухналия султан с дългите представяния. Султанът проронил сълзи, когато се ръкувал с главнокомандващия руската армия – победителка, а той от своя страна утешавал тъжния падишах и му предал поздрави от своя брат руския император. Прислугата поднасяла на високите гости турско кафе в златни и сребърни подноси и палила дълги два метра чибуци, украсени със скъпоценности.
Султанът върнал визитата на главнокомандващия руската армия на прием в двореца «Бейлербей сарай». Той бил с великия везир, везири, паши, които командвали турските войски през войната, отличили се в боевете. Между тях не е бил главнокомандващия Сюлейман паша, изпаднал в немилост и обвинен, че изоставил големи войскови съединения да бъдат обкръжени и разгромени. По–късно той бил изправен пред съд и осъден. Не присъствали и други провинили се висши командири. Вдясно от султана стоял командващият войските в Плевен Осман паша. Ранен, той се предал с цялата си армия, но бил високо оценен като способен командир и от турска, и от руска страна. След взаимното представяне генерал Скобелев-син и Осман паша приятелски пиели кафето си и разговаряли. Те се познавали от Плевен, където се срещнали — единият като победител, другият като пленник. Генерал Шувалов разговарял също така приятелски с Фуад паша, разбит при Пловдив, но вината за това и двамата хвърлили върху Сюлейман паша. На терасата Гурко потупвал по рамото Рауф паша, вече военен министър, когото разбил при Нова Загора. Руските и турските генерали си разменяли комплименти, турските паши изразявали възхищението си от храбростта и таланта на руските генерали, а те от своя страна казвали , че за тях било чест да се бият с такива храбри противници и да ги победят».
На вниманието на любознателния читател на нашия предлагам интересни и любопитни факти от биографиите на някои от турските командири, включително и за европейски произход на някои от тях, които дълги години старателно събирах. Ето кои от тях са преминали от другата страна на барикадата:
Абдул Керем паша, главнокомандващият Дунавския фронт, е завършил във Виена Военно училище. Потушил Черногорското въстание и разбил сърбите през 1876 година, за което е назначен от Високата порта за главнокомандуващ турските войски, разположени на юг от р. Дунав. За пробива, който прави руската армия при Свищов, е обвинен в липса на стратегия и изпратен в тила. Според специалисти, неговата идея русите да бъдат пресрещнати на Балкана е правилна. Абдул Керим умира през 1885 г. на 78 години.
Ахмед Мухтар паша е един от синовете на убития през 1876 г. със заговор султан Абдул Азис. Проявил се в Сръбско-турската война и бил назначен за генерал-губернатор на Босна и Херцеговина. По време на Освободителната война е главнокомандуващ Кавказкия фронт. За особени заслуги е произведен мюшир (маршал).
Валентин Бeкер паша, английски офицер, полковник Кембел Куксъл на турска служба. Роден 1825 година. Започва военната си кариера през Кримската война като командир на полк. През есента на 1876 г. е произведен генерал-майор. По време на боевете за отбраната на София проявява мъжество в битката при Саранци. След войната е съветник на султана, а след пенсионирането си 1884 г. се връща в Лондон, където се отдава на литературна дейност, пишейки мемоари.
Мехмед Али паша, Маджарлъ (Унгареца) турски генерал, е роден 1827 г. в Магдебург, Германия, в семейство на хугеноти и известен с немското си име Карл Детроит. Като юнга на един от мекленбургски бриг избягва и се установява в Цариград, където му оказва помощ известния везир Али паша. Везирът го направил мохамеданин през 1845 г и го записал във Военното училище, където през 1853 г. станал офицер. Взел участие в Кримската война, а после във войната с Черна гора и Сърбия. След отстраняването на Абдул Керим Надир паша от поста главнокомандуващ Дунавската армия е заел неговото място на 18. VII. 1877 година и получава званието маршал (мюшир). След войната е пълномощник на Портата по време на Берлинския конгрес (1878 г.), където е проводник на английската линия за корекция на мирния договор от 3 март. Убит е при размирици в Албания, където е бил главнокомандуващ турските сили.
Фуад паша е генерал, по произход египтянин. Прави бърза военна кариера след завършване на Военното училище в Цариград. Отличил се по време на боевете за град Елена, където армията на Сюлейман паша удържа победа. За героизма си е издигнат в маршал. След войната става адютант на султана. Владеел отлично английски и френски език. През 1883 г. заедно със султана Абдул Хами Ад участва в коронацията на руския император Александър III. Уличен, че е в съюз с младотурците, бива разжалван и осъден на доживотен затвор. Изпратен през 1902 г. на заточение в Дамаск, където по-късно умира.
Осман Нури паша е роден 1832 г. в Токат – средноазиатски град на Турция. Познат ни от обсадата на град Плевен. Командир е един от най-славните турски военачалници сражавал се успешно в Кримската война. Потушавал сирийското въстание през 1860 г. а после Критското. От 1874 г. е дивизионен генерал, две години по-късно става маршал. След боевете при Плевен, където проличава неговия талант, получава прозвището Гаази – Победоносец. Лично императорът Александър II му връща сабята думите: «Задържте я! Тя ще ви служи още». След войната връщайки се от Русия, е назначен за министър на войната на Турция. Погребан е с почести през 1901 година.
Сюлейман паша, френски евреин Жан Соломон, е роден през 1840 г. в Цариград. Представител на младотурското движение, участва в свалянето на Абдул Азис и новоизбраният султан го издига в чин генерал. Така професорът по литература става не само военен, но и директор на Военното училище в Цариград. След неуспешния си опит да помогне на обсадения при Плевен Осман паша е обвинен в некадърност и през март 1878 г. е разжалван и осъден на 15 години заточение в Галиполи, където умира през 1883 година.
Садък паша, зад чието име се крие бурната и динамична биография на поляка Михаил Чайковски, има интересна съдба. Роден в Украйна през 1808 г. През 1831 г. под началството на Рушицки участва в Полското въстание срещу руското тиранично управление и след неуспеха му заедно с Дембицки бяга във Франция. Френското правителство го изпраща като агент в Цариград. През 1851 година постъпва на турска служба и приема мохамеданството. Вече като Мохамед Садък става паша и оглавява така наречените султански казаци, които изиграват важна роля по време на Кримската война/1853 – 1856 г./. С неговите казаци преминава по нашите земи и води сражения при Силистра и Добруджа. След войната се сближава с много българи, най вече с д-р Миркович. През 1883 г. се връща в православието, сдобрява се с руското правителство и се преселва в околностите на Киев. Свършва живота си със самоубйство в чифлика си край гр. Чернигов.
Хобрат паша, името му е Аугустус Хобарт — англичанин, командва Османския Черноморски флот по време на Руско-турската война, в който служат още 170 английски офицери и 390 моряци. Участвал е в Гражданската война в САЩ, като подкрепя Конфедерацията. За жестокото потушаване на Гръцко-критското въстание е удостоен с титлата «паша». Той е известен като единствения християнин, които става маршал в империята.
Вейсал паша, е фон Фексел — австриец, офицер от Австро - Унгарската империя. Той командва турските войски по време на битката Шипка – Шейново.
Рашид паша, немец на турска служба, генерал Вилхелм Шрекер военен инженер. Ръководи известно време милицията в Източна Румелия.
Искендер паша - грък, военен инструктор Александър.
Нахид паша - поляк, главен квартирмайстер Белински.
Рашид бей - французин, началник на Интенданството Шатнер- генерал.
Грюнвалд - норвежец, началник на артилерията при Главното командване, генерал.
Мехмед паша - французин, началник на инженерни войски Блум.
Леман паша– авсроунгарец, Талат бей — френския евреин Емануил Красоа. Ибрахим паша – грък и лейтенант Уйлям Хърбът, англичанин, взводен командир на Осман паша в Плевен.
В крайна сметка последва Берлинският конгрес, на които бе извършена Ревизията на Сан Стефано: …«Осакатяването на България от Берлинския конгрес бе абсурдно и престъпно дело, което заложи причините за всички бъдещи раздори на Балканите». Това е оценката за Берлинския конгрес, 13 юли 1878 г., на видния френски историк и дипломат Габриел Аното.
В труда си «Берлинския конгрес», публикуван в Париж през 1908 г., френските историци Лавис и Рембо пишат: «В историята са малко такива страни, такива несправедливи договори…Под въздействието на Англия и Австро-Унгария Европа извърши пряко нарушение на хуманността. В Берлин не държаха сметка нито за справедливостта, нито за волята на народите, нито даже за здравия смисъл на общите интереси. Заключителният акт е паметник на егоизма, дело на взаимна завист и лични сметки, безнравствено и жалко дело. Без да осигури ни най-малко мира, Берлинският договор подготви многобройни поводи за конфликти и за войни в бъдеще».
Лорд Дерби, бивш английски външен министър, казвал, че извършеното в Берлин е пакостна грешка. Друг английски държавник, също бивш министър на външните работи, маркиз Солсбъри, казал на българската депутация, посетила Англия през 1885 г. във връзка със Съединението, че английската политика е извършила грешка през 1878 г., тъй като не е познавала добре българския народ.
И германският канцлер Бисмарк, който председателствал конгреса в Берлин, по късно споделил, че този конгрес е бил най-голямата грешка в живота му.
Преки последици от Берлинския договор бяха: Кресненско-Разложкото въстание през 1878 г., Сръбско-българската война през 1885 г., Илинденско – Преображенското въстание през 1903 г., Балканската и Междусъюзнически войни през 1912 – 1913 г., а и за политическата ориентация на България и участието й в Първата и Втората световна война на страната на Германия. Балканите се превърнаха в «барутен погреб» на Европа, който и днес гърми.
И както тогава, така и днес светът отново е разстръсван от глобални събития, които променят за сетен път неговите световните политически полюси.

