Изказано на глас!: Из живота на обикновения човек…
07.04.2022 г.
Подполковник Николай Дерилов
(Вчера се навършиха четири месеца от загубата на нашия приятел и съвипускник от Висшето артилерийско училище в Шумен Николай Дерилов. Публикуваме едно от неговите 16 есета, написано на 18 юни 2020 г., които ни остави за размисъл.)
Често пъти си мисля, какво не ни достига на нас хората, за да продължим със своето си развитие и осъзнаване; какви са реалните и въображаеми проблеми и прегради, с които се сблъскваме в живота, на работното си място и извън него, а всъщност има ли такива ?! ... И не е ли вярна мисълта, че всеки един проблем или трудност, с които се срещаме са част от пътя, който ще трябва да извървим? Случайни ли са срещите на всеки един от нас с „неизбежните“ трудности и предизвикателства или не, и макар да чувстваме и/или предполагаме, че ние сме автори, режисьори, сценаристи и изпълнители на главната роля на всичко, което се случва с нас, това наистина ли е така. Обикновено си мислим, че само на нас се случват подобни неприятности и тайничко завиждаме на останалите, които са „минали между капките“. Ако тази мисъл ни успокоява, нека да приемем, че е така, но всъщност не е. Всеки един от нас има своя път на развитие, своите предизвикателства, своите изпитания, своите вътрешни борби и съмнения, и лошата новина е, че не може да ги делегира на другите, а трябва сам да се справи. Това е началото на пътя, а може би и неговия край, ние решаваме и носим отговорност за взетите решения. Има и други парадигми за пътя, например Ричард Кощ в неговата книга „Силовите закони“ казва - „…Човекът е ирационален, цял живот си създава проблеми и се опитва да ги преодолява“ - друга, по-различна гледна точка, но вероятно има какво да научим от нея. Ако се върнем към първия модел, че всеки един проблем или трудност, с които се срещаме са част от нашето израстване, можем ли да твърдим, че случайността е водеща? - Не, не мисля, че случайността е водеща, напротив - по-скоро бих приел, че няма случайности, т.е. те имат закономерен характер и са естественото продължение с цел осъзнаване и развитие на личността и не само. Всяка среща с нови и непознати трудности и проблеми формира нашия характер, зарежда ни с повече търпение и мъдрост, дава ни възможност да навържем различните събития и да извлечем нужните поуки. Да, но повечето от нас не приемат негативните събития като възможност, а като проблем, който навярно е предизвикан от „другите“, и не в мен е причината. Подобни мисли и разсъждения не ни помагат много, напротив - временно ни решават проблема с чувството за вина, но само временно. Последствията не се изпаряват от само себе си, загърбените и нерешени проблеми в скоро време ще ни дадат знак, въпросът е дали правилно ще бъде разчетен. Когато нарушим или пренебрегнем природните/космическите закони, които странно защо не разбираме или пък не осъзнаваме тяхната мощ, се случват един куп неприятности. Космическите закони не се влияят от нашите емоции и чувства, от нашите слабости и силни страни: Да, те наистина не се интересуват от това, какви сме били, какви сме сега и какви ще бъдем. И още по-драматично, те действат безотказно, не приемат молбите и молитвите ни, отхвърлят желанията ни и надеждата, че можем „да минем метър“. Всяко наше действие или бездействие, всяка наша постъпка ни придвижва напред, или ни връща назад. Плащаме за всяка грешка, неразумност, завист, злоба, песимизъм, отрицание и т.н., плащаме сега и веднага, а цената често пъти е много висока. Както се казва, цената се плаща авансово и тук няколко неща са важни, които осъзнавайки ги, можем да продължим пътя си напред. Първото, което ми идва на ум като противодействие на бездействието и отчаянието, е да осъзнаем и приемем априори, че можем да се справим. Обикновено в трудни моменти и изпитания проличава нашият характер, желанието ни за промяна и по-добър живот. Вярвам, а и животът го потвърждава, че можем да бъдем по-уверени, по-силни, и да демонстрираме по-голям кураж и смелост. При среща с проблема и/или предизвикателството, първият въпрос, който се промъква от дълбините на нашето съзнание е: „… защо точно на мен и защо точно сега…“ обикновено недобрите неща винаги се случват в неподходящия момент, когато наистина не трябва. Уволняват те от работа, когато на децата им предстои да завършат или да продължат да учат в по-престижни наши и чужди университети, когато съпругата е съкратена и с една заплата трудно може да се издържи, или когато сметките не са плащани 3 – 4 месеца и вие сте се настроили този месец да ги платите, или тъкмо сте свикнали с колектива и сигурността на работното място, или пък сте планирали почивка в близка и екзотична страна. С една дума почти всеки проблем, всяко предизвикателство се случват винаги в най-неподходящия момент, да точно тогава, когато не го очаквате и не сте готови за него. От собствен опит споделям тези мисли и преживявания. Обикновено приказката, че това на мен няма как да се случи, е много измамна и не само демотивираща, но и пораждаща негативни последствия, които не сте в състояние да предвидите или пък планирате. Вместо алтернативи за решаване на проблема, ние бързо се предаваме и обикновено избираме уж по-лесния вариант, т.е. отказваме се, примиряваме се, отчайваме се, озлобяваме се и какво ли още не. Отсъства готовността ни за битка, желание и възможност да се справим, или пък притихваме с надеждата, че може би този път ще бъде по-леко… Не, няма да бъде за повечето от нас, за някои може би ще бъде. Още не сте се отърсили от едни проблеми, настъпват нови и не само, те са по-сложни за решаване, изискват повече усилия, изискват воля. След подобни преживявания следва втори етап, когато започваме да обвиняваме другите, колеги, семейство, приятели, … следват средата, правителството и Господ. В тази до болка позната ситуация, енергията ни намалява значително, оправданията и обвиненията не ни решават проблемите, напротив - те ги задълбочават. Ако изберем този път, тъй като това е избор и той е персонален, т.е. никой не е в състояние да ни принуди да направим нещо, което не бихме искали, което е в противовес с нашите ценности и принципи, с нашия морал, резултатите няма да бъдат тези, които бихме искали. И както пише австрийският учен Виктор Франкъл в книгата си „Човекът в търсене на смисъл“, ние, хората сме единствени, които имаме Висша психична дейност /ВПД/, която ни позволява да мислим, преди да вземем каквото и да е решение за действие, т.е. човекът и само той винаги прави избор, за който не може да обвинява другите, когото и да било, единствено и само себе си за направения избор. Когато осъзнаем тази проста истина, би следвало да направим и нужната промяна, да променим навиците си, поведението си, а може би и ценностната си система. Само тогава започва истинската промяна.
