Когато животът минава покрай нас или „мълчаливото роптаене“ …
30.07.2022 г.
Днес е световен ден на приятелството. По този повод публикуваме едно от 16-те есета на нашия приятел подполковник Николай Дерилов, който сега, със сигурност, ни гледа отгоре.
Otbrana.com
„Мислете преди да направите каквото и да е…“….
Звучи добре, но не ме докосва, нещо сбъркано има в това да мислиш, ще кажат някои „мълчаливо“. Мислиш или не мислиш все тая, някой друг подрежда пъзела, а ти си само една пешка и нищо повече, ще кажат мнозина. Със сигурност ще има и такива, които попадат в групата на мислещите, но вероятно скромността им пречи да се изявяват и трудно се откриват.
Много успокояващо, не изисква никакви усилия да си от групата на немислещите, равнодушните или „мълчаливо роптаещите“. Много по-лесно е да не мислиш, нали има кой да мисли за теб и за нас… Култура, възпитание, отминали традиции, философия или да си го кажем направо: „така по-лесно се живее“, отговорността е в другите, няма значение какви са и кои са. Важно е, че ние сме „защитени“, незнайно от кой и от какво…
Лично аз смятам, а навярно и вие ще се съгласите с мен, че такава култура е много притеснителна, тя неусетно и незабелязано ни обезличава, потиска сетивата ни, накърнява духа и сърцето ни. Ставаме безразлични към това, което ни заобикаля, изисква от нас да не мислим, да премълчаваме, да бъдем послушни, неразбрани и неразбирани, и в същото време да си представим и да приемем, че сме удовлетворени и щастливи, че всичко прекрасно е около нас, но ние видите ли не го забелязваме.
Казват ни, че сме черногледи, объркани песимисти и ренегати. Трудно е да приемем тази философия за реална и обективна, но е факт, тя е навсякъде около нас, а по-лошата новина е, че вече е част от нас самите. От нашето мислене, от нашите убеждения и вярвания, от духа ни… Такава философия, макар и успокояваща за мнозина, в същото време е и пренебрежително неистинска, която ни настройва пораженчески, прави ни скептици и песимисти, които спират да мечтаят и да вярват. Възможно е тази мисъл да ни стресира или пък да ни мотивира да търсим решения или нови проблеми.
Много е вероятно животът да мине покрай нас и ние дори да не разберем, че вече е късно за каквото и да е, без да се възползваме от възможността да реагираме по някакъв начин. По-скоро сме забравили, че винаги имаме избор, но сме пропуснали да се възползваме от тази даденост, с която разполага само човекът, който има висша психична дейност. Но, в интерес на истината следва да посочим, че ние със сигурност винаги имаме избор, но реално нямаме такъв, тъй като сме преотстъпили това си право на други.
В този случай просто други избират вместо нас, дори и да не сме съгласни, но не сме и против, апатични сме, но на нас ни е добре така. Даваме си вид, че уж всичко е прекрасно, но и не е. Нека другите да вдигат шум, а ние ще чакаме подходящото време, ден, месец, година… Ще почакаме докато отмине, имаме си сигурна работа, получаваме редовно заплата, а това е много важно, а и колегите са много, много готини... Все по-рядко гледаме новините по телевизията, сещате се защо… Гледаме турски и индийски сериали, които ни отдалечават от реалността и променят нашите ценности и убеждения. Имаме си работа, похапваме си добре, грижим се за менталното и физическото си тяло, често пъти мрънкаме и се оплакваме, просто ей така, може би е по-забавно. Всъщност, онова което ни се случва като начин на мислене и поведение се нарича апатия или безразличие. Вече трудно се мотивираме за промяна, избягваме да излезем от зоната на комфорта си, отминаваме събития, а също така и хора, които са изпаднали в беда. Направили сме избор, спасяваме се по единично, а когато не можем, търсим подкрепа в екипа… Всъщност няма драма, какво толкова се е случило, навсякъде около нас битува битовизмът, прецакването, манипулирането и укриването на информация, непрозрачност, и още много и различни като форма и съдържание проявления и влияния, които бавно, но уверено ни променят „софтуера“. Вече приемаме, че липсата на компетентност и неинтелигентност са нормални, че ругатните и просташкото поведение са приемливи, и са част от нашето ежедневие, че всичко си има цена и трудно можем да устоим на съблазните. Нищо особено, просто такъв е живота, и то не от вчера, изначално е такъв. Да, да, ама не, животът е израз и корелация на нашето възпитание, генетичен код и ценностна система, на нашето образование и интелект, на нашето разбиране и екология, които необратимо следват законите на природата. Когато нарушаваме тези закони, когато сме апатични и неекологични, ставаме жертви на „мълчаливото“ роптаене и обезличаване. Всъщност това е свят, в който няма герои, няма добри примери за подражание, няма доброта, а съвестта е в дългосрочен отпуск. Тъжно, но е реално, а ние не можем да продължаваме да се крием и да си заравяме главата в пясъка. Вероятно сме стигнали до онова неосветено място, от което все още имаме шанса да се върнем към изконните си ценности и морал. Възможност да преосмислим и да осъзнаем, че промяната е не само необходима, тя е спасителната лодка, за да се придвижим от този бряг с многото неуредици, към другия, където ни чакат по-големи и сериозни личностни промени, бряг с многото предизвикателства и вдъхновение, което да ни мотивира и окуражава. Та така, скромно, но от сърце, то и това ще мине, някой го беше казал, дали не беше един гръцки философ „Всичко тече, всичко се променя“. Добре го е казал, на този философ може да се вярва, а сетих се Хераклит. Да, всичко тече, всичко се променя, лошата новина е, че и ние неусетно се променяме, дори не забелязваме, колко значими са промените, които ни отдалечават от реалността, от търсенето на смисъл в живота.
Наистина е трудно да повярваш в себе си, да си зададеш трудните въпроси и най-трудното, да намериш верните отговори, първият, от които е че промяната започва от теб самия. Ако ти не се промениш нищо и никой няма да се промени.
Остава открит въпросът, какво да правим, в каква посока да се движим, в какво да вярваме и всъщност защо трябва да вярваме в нещо или някой. Това означава да мислим, да изказваме гласно същността си, да не премълчаваме, да имаме позиция и кауза, а не да си заравяме главата в пясъка. Рано или късно камбаните ще ударят за някои от нас и ще ни припомнят за големите и велики неща, които са правени от такива като нас, и които са вярвали в своя глас и своята правота. Това е за което си струва да продължим да работим и да живеем, да намерим смисъла в живота, да открием своята кауза, тогава живота наистина има смисъл и си струва…
08.09.2020 год. Н. Дерилов
