Шефовете на служби не са „кукли“
07.12.2022 г.
Със сегашната регламентация на въпроса за назначаването на им не е нарушена Конституцията и по-специално основният принцип за разделение на властите.
Генерал-майор от запаса д-р Стоимен Стоименов, бивш заместник-директор на Служба „Военна информация“
На 30 ноември т.г., група народни представители от парламентарната група на парламентарните групи „Продължаваме на промяната“ и „Демократична България“ депозира два проектозакона. С първия, озаглавен „Законопроект за изменение на Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“, състоящ се от един параграф третиращ изменения в член 8-ми на Закона и още осем параграфа в Преходните и заключителни разпоредби, се предлага председателите на ДАНС, ДА „Разузнаване“, ДА „Технически операции“ и директора на Служба „Военно разузнаване“ (в случаите когато за директор се предлага цивилен служител) вместо с указ на президента, както е до сега, да се назначават с „…решение на Министерски съвет по предложение на министър-председателя“. Създава се и една нова алинея по силата на която кандидатът за назначаване на длъжността председател (директор)„…се изслушва в ресорната комисия по въпросите на вътрешна сигурност и обществен ред в Народното събрание“.
С вторият Законопроект за изменение на Закона за Министерството на вътрешните работи предвижда главният секретар на Министерството да не се назначава с указ на президента, както е до сега, а с решение на Министерския съвет по предложение на министър-председателя.
Мотивите на вносителите са толкова постни и неубедителни, че няма да е грешка ако се каже, че такива няма.
Основният мотив се върти около правомощието на Министерския съвет, регламентирано с член 105 ал.1 и 2 на Конституцията да „…ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната, … осигурява обществения ред и националната сигурност и осъществява общото ръководство на държавната администрация и на Въоръжените сили“.
Другите три мотива, макар и доста мъгляво формулирани, всъщност не подкрепят предложението на вносителите.
Известно е, че законите уреждат някакви обществени отношения. Затова тук е основателен въпросът - има ли в посочените проектозакони неуредени отношения или такива регламентирани по грешен начин, та да се налагат тяхното изменение в частта, касаеща назначаването на ръководителите на службите за сигурност? Отговорът е еднозначен, не, няма такива .
И не е никак трудно в това отношение да се приведат
контрааргументи
на предложенията и мотивите на вносителите на законопроектите. Ето ги:
Първо: Със сегашната регламентация на въпроса за назначаването на ръководителите на службите за сигурност не е нарушена Конституцията и по-специално основният принцип за разделение на властите.
Разделението на властите е един от осемте основни принципи които се явяват основните начала определящи същността и характера на Конституцията. Член 8 на Конституцията разделя властите на законодателна, изпълнителна и съдебна. Особеното е, че този текст не създава необходимите юридически предпоставки и механизми които да осигуряват реалното приложение на принципа.
По същия начин стои и въпросът за ръководството на вътрешната и външната политика, което съгласно член 105 на Основния закон, е предоставено на Министерския съвет, но без изрично да се определят прерогативите на парламента и президента в тази област.
По тези причини Конституционния съд е сезиран два пъти и e приемал тълкувателни решения. (Решение на Конституционния съд (РКС) №1/1999 г и РКС №6/1993 г.) Основното в тези решения е, че България като парламентарна република и унитарна държава с единна държавна власт има парламентарен модел при който принципът за разграничаване на властите следва да се разбира като разграничаване на функциите и компетенциите на трите групи органи на държавната власт. Затова не може да става дума за тривластие. Трите власти са обвързани с взаимен контрол и възпиране. Разграничаването на властите е метод за оптимално функциониране на върховната държавна власт и средство за предотвърдяване на евентуален произвол от страна на някой от държавни органи. И в двете решения се подчертава необходимостта от юридически механизми които да балансират взаимоотношенията между органите на държавната власт.
Конституционното право казва, че при парламентарната република парламентът е „власт“ , а „изпълнителната власт“ осъществява само дейност. В този смисъл в България има само две „власти“, на парламента и на президента. Всички други държавни органи осъществяват определени дейности.
Правното положение на президента е закрепено с Конституцията. По силата на прекия му избор от народа, той притежава демократична легитимност, при която неговите правомощия произтичат от вота на народа. Държавният глава има правомощия и в трите клона на държавната власт, като по този начин се придава устойчивост и гъвкавост на политическия процес и на парламентарната форма на управление. Това позволява на президента да бъде коректив на политически едностранчиви, прибързани и необосновани решения в сферата на законодателната и изпълнителната власт. Той също така играе ролята и на политически арбитър между държавните институции, като в основата на упражняването на тази му функция стоят грижата за единството на нацията.
В редица закони са конкретизирани и регламентирани правомощията на президента, както във вътрешната, така и във външната политика. Има въпроси, които са изключително правомощие на президента. Има и такива по които правата и компетенциите са поделени с изпълнителната власт. Такъв е въпросът за назначаването на ръководителите на службите за сигурност, където правомощията на държавния глава са поделени с правителството. Тъй като, както вече стана дума, в член 105 на Конституцията не са определени прерогативите на президента в ръководството на външно и вътрешнополитическата дейност, това, в съответствие с конституционно определените функции на държавния глава, е направено със законите, които приема Народното събрание. В законите за отделните служби за сигурност и в Закона за МВР е регламентирано правомощието на президента на Републиката да назначава с указ техните ръководители и главния секретар на МВР. Всичко в тази сфера е законно и няма изземване на чужди функции, в случая на изпълнителната власт, нито пък превишаване на права от страна на президента.
Второ: Далеч от истината е мотивът, че „Съществуващият режим за назначаване на ръководителите на службите е неустойчив и създава предпоставки…службите за сигурност да бъдат сериозно засегнати от политически противопоставяния“. В подкрепа на тази констатация се дава за пример разнобоя от преди няколко години между президента и министъра на отбраната по отношение на подбора и назначаването на директор на тогавашната Служба „Военна информация“, което доведе до това, месеци наред Службата да остане без началник-титуляр и да се ръководи от временно изпълняващ длъжността. Такъв случай действително имаше по време на първия кабинет на ПП ГЕРБ и аз го познавам в детайли. И той беше резултат единствено на опитите на тогавашния министър на отбраната да бойкотира работата на президента на Републиката, каквато беше нагласата на целия кабинет. Видяхме показ на мускули и демонстрация на „кой е по - най“.
Тук може по този въпрос да се сподели една друга хипотеза, която, ако се реализира, е много по-вредна и с по-лоши последици от казуса за който стана дума. Да си представим, че имаме еднопартийно парламентарно мнозинство. В този случай институционалното деление на законодателна и изпълнителна власт се събира в партийно управление. Естествено е при това положение да се извършват политически назначения на ръководителите на службите за сигурност и да се стигне дори до политизиране на дейността на службите. Пречка за това, при тази незрялост на политическата класа, няма да има. И тогава не е ли по-добре да има коректив в лицето на държавния глава, отколкото да ставаме свидетели на поставяне на партийния интерес над националния.
Трето: Никак не е аргументиран мотивът, че назначаването на ръководителите на службите за сигурност от президента не е в унисон с изискванията произтичащи от войната в Украйна. Непонятна е позицията застъпена в проектозакона, че Министерският съвет в тази рискова обстановка не може да провежда политиките за гарантиране на националната сигурност след като ръководителите на служби се назначават от държавния глава. Това просто не подлежи на коментар. Да те назначи върховният главнокомандващ, а той е такъв както в мирно, така и във военно време, за ръководител на специална служба, когато гори пожара на войната в съседния двор, и това да е причина Министерският съвет да не може да изпълнява прерогативите си в областта на националната сигурност е повече от нелепо.
Толкова по контрааргументите по изложените мотиви.
Да допуснем, колкото и невероятно да е това, че се осигури парламентарно мнозинство и предвидените измененията в двата закона се приемат. Без каквото и да е съмнение, президентът ще наложи вето и на двата закона. Ако парламентарното мнозинство е стабилно, то повторно ще прегласува оспорваните текстове. И така след три дни законите ще влязат в сила. Какво следва от тук нататък, какви ще са
последствията
от направеното нововъведение?
Времето ще даде отговор на този въпрос, но още от сега може да се каже, че последствията за управлението на службите и за ефективността на тяхната дейност ще са отрицателни. Защо?
Първо: По силата на предложените изменения в двумесечен срок от влизането в сила на законите, министър-председателя ще предложи, а Министерския съвет ще назначи нови ръководители на службите за сигурност и нов главен секретар на МВР. А до тогава, във времето на истинската „жетва“, т.е. на къртовска работа, наложена от войната в Украйна, ръководителите на контраразузнавателната и на разузнавателните служби ще мислят не за задачите и за националната сигурност, а ще си търсят работа. Недоверието и подозрението заменят доверието и грижата. На новоназначените ръководители пък ще е нужно време, около година, за да усвоят и изпълняват в пълен обем и при високо качество новите си функции. Така, че точно когато е нужна най-активна работа, ще се получи неизбежен вакуум в дейността на службите., което не е никак добре.
Второ: От опит зная, че една промяна по върховете на службите, неизбежно поражда сътресения и демотивация на служителите. И това точно при днешните реалности в средата за сигурност, ще дойде в повече на службите.
Трето: Понижаването де факто на нивото на органът по назначаване ще доведе до понижаване на самочувствието и престижа на длъжността началник на специална служба. Едно е да те назначава държавния глава, друго е това да е дело на Министерския съвет. И децата знаят, че президентът назначава само длъжностните лица по върховете на държавната власт. Щом те свалят от „върхът“ на по-ниско ниво, естествено ще пада и самочувствието ти.
Четвърто: Не е без значение и нарушаването на принципа за равнопоставеност на длъжностите в Националния интегриран сектор за сигурност и отбрана, до което неизбежно ще се стигне. Посочените длъжностни лица по сравнение с техни колеги от Въоръжените сили, които заемат съпоставими висши длъжности, ще бъдат назначавани по друг, присъщ за по-нисши длъжности ред, а не с указ на държавния глава. Например началника на отбраната от президента, а главния секретар на МВР от Министерски съвет.
Пето: Независимо, че по закон длъжностите на ръководителите на специалните служби са с мандат, честите смени на управляващите, на което от няколко години сме свидетели, ще доведе до текучество в ръководствата, защото всяко правителство ще се опитва да сложи ръка на службите, а това нормално става чрез техните ръководители.
Шесто: Длъжностните лица, за които иде реч, с две изключения, са членове на Консултативния съвет за национална сигурност към президента на Републиката. Не сме забравили, че когато една управляваща политическа сила в миналото бойкотираше заседанията на Консултативния съвет, това намираха начин да правят и подчинените й ръководители на служби за сигурност и главния секретар. Имаше случай някои от тях да се държаха с президента неуважително. Ако той ги назначава сигурно поведението им ще бъде друго.
И седмо: Длъжността директор на Служба „Военно разузнаване“ по закон може да се заема и от цивилно лице и това не е от сега. Знам без каквото и да е колебание, че това беше направено съвсем целенасочено, за да може определени сили, не е задължително да са политически партии, да сложат ръка на военното разузнаване, което съумяваше да остава независимо от външно влияние. Ако се мислеше за отбраната на страната и се знаеше, че по закон разузнаването във Въоръжените сили е единен процес, обединяващ в себе си стратегическото (дело на Служба „Военно разузнаване“), оперативното и тактическото разузнаване, нямаше да има и помисъл да се девоенизира длъжността на началника на Службата. Тази груба грешка има висока цена, но кой ти мисли за това. Бих приел гражданско лице да заема длъжността директор на Служба „Военно разузнаване“ само в случай, че става дума за професионален военен разузнавач, заемал ръководни длъжности в Службата. Всяко друго решение няма да бъде продуктивно.
Накрая няколко думи за прецизността на внесените законопроекти. В Законопроекта за изменения в Закона за ДАНС, всички ръководители на службите за сигурност се наименуват „председател“, което не е точно. Ръководителят на Служба „Военно разузнаване“ е директор, а не председател. И още една неточност. Съгласно внесената в Проектозакона за изменение на Закона за ДАНС нова алинея, предложения за ръководител на специална служба кандидат „…се изслушва в ресорната комисия по въпросите на вътрешна сигурност и обществен ред в Народното събрание“. С изключение на председателя на ДАНС, ресорна комисия на другите трима е „Комисията за контрол над службите за сигурност, прилагане и използване на специалните разузнавателни средства и достъп до данните по Закона за електроните съобщения“.
Трудно е да се прогнозира дали въпросните проекти ще стигнат до парламентарна зала и дали ще получат подкрепата на народните избраници. Време има. Това дава възможност на вносителите да преосмислят мотивите си, да вникнат в позициите на научната и експертната общност и ако разумът надделее, да ги оттеглят.
Това ще бъде жест на добра воля и на политическа зрелост!
