Бригаден генерал Иван Маламов: „Левски е още една причина да се гордея, че съм българин“
17.02.2023 г.
Вярвам, че във всеки курсант живее по един Апостол, твърди началникът на Националния военен университет „Васил Левски“ във Велико Търново в интервю на Сашка Александрова за в. "Българска армия".
Otbrana.com
Бригаден генерал Иван Маламов ръководи Националния военен университет „Васил Левски“ от четири години.
Той е възпитаник на Висшето военно училище за артилерия и противовъздушна отбрана в Шумен. Завършил е две магистърски програми „Организация и управление на логистичното осигуряване на оперативни и тактически формирования“ и „Стратегическо ръководство на отбраната и въоръжените сили“ във Военна академия. Тази година НВУ „Васил Левски“ ще чества 145 години от създаването на Военното училище, чийто приемник е.
– Г-н бригаден генерал, символ на какво е Васил Левски за Вас?
– За мен Васил Левски е символ на човек, отдаден на кауза. За наш късмет неговата кауза е била нашата Родина. Изключително се възхищавам на хора, които имат каузи и тези каузи са в името на нещо по-велико от самите тях. Възхищавам се на Васил Левски, защото той е имал кауза, благодарение на която аз днес съм тук и говоря с Вас. Левски за мен е още една причина да се гордея, че съм българин.
– Спомняте ли си какъв беше Левски във Вашите очи, когато бяхте дете и как образът за него се променяше през годините?
– Васил Левски за мен винаги е бил герой. Разбира се, че с времето надградих знанията си за него и сега той не е просто и само борецът срещу турското робство, какъвто го виждах, когато бях дете. Днес в моите очи той е човек, отдаден на идеята да я има България. Обичам неговата представа за България, в която всички да сме равни – „Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност; ръката си подаваме всекиму, който желае да пролива кръв с нас заедно за живот и свобода човешка“. Напоследък чета все повече изследвания на български историци за Васил Левски благодарение на това, че съседката ни Турция отвори архивите си. Изключително съм впечатлен от това, че той е бил оценен дори от тези, срещу които се е борил. Това е нещо велико.
Вярвам в това, че всеки човек си има кауза и че всеки си има предначертана съдба. На него съдбата му е приключила там – на Къкрина. Но е приключила неговата физическа съдба и се е родила духовната, благодарение на която той е безсмъртен.
– Какво бихте казали на Васил Левски, ако той днес беше жив и стоеше срещу Вас?
– Бих му благодарил за това, че в едни времена, в които народът ни е бил свит и уплашен, той е надскочил себе си, прозрял е идеята, че има по-велико нещо от нашето дребнотемие, и това са Родината и народът. Бих му благодарил за това, че не е чувал хорското мнение и не се е повлиял от недоверието и от изрази като: „Сега не му е времето…“, „Защо го правиш? Той просто е решил и го е направил в името на святата и чистата България.
– Във Велико Търново има два паметника на Васил Левски – този в НВУ, който е и най-високата точка в университета, и този в центъра на града, който пък е един от най-запомнящите се монументални творби, посветени на Апостола. Какви мисли минават през ума Ви, когато застанете пред тях, за да отдадете чест?
– Смисълът на паметниците и на иконите е да помним човека, житието му, жертвата, символа на тази жертва. Няма значение колко голям е паметникът на Апостола и дали се намира в града, или в отдалечено селце в Родината ни, всеки паметник е още една възможност аз да си спомня за Левски. Спомняйки си образа на него, пред мен винаги излиза това, което е правил той – а той е работил за това, да ме има мен днес и аз да бъда тук. Винаги заставам пред паметниците му с уважение и с благодарност. Нищо не мисля, просто прекланям глава и мълча. Това, което той е направил, е с огромен отпечатък върху нашата държава. И той, и Ботев, и Раковски – всички те са загърбили личните си пътища и са се борили за нещо по-велико.
– Мислите ли, че институцията НВУ успява всеки следващ ден отново и отново да заслужава името си?
– Категорично да. Националният военен университет е стълб, който се извисява над много други институции. Отговорността на университета пред обществото ни е огромна. Много съм горд за това, че създателите на университета са избрали той да носи това име. Ние тук се опитваме да възпитаваме младите хора в родолюбие, да превръщаме нашите курсанти и студентите в лидери.
Затова съм много щастлив, че го има този университет. И се надявам повече хора да го оценяват като основополагащ за нашата държава. На някои може да им звучи пресилено, но е факт, че ако го няма Националният военен университет, няма да има офицери. Ако няма офицери, няма да има Българска армия, респективно няма да има и българска държава. Много е лесно за смятане. Затова ние сме длъжни да даваме всичко от себе си за това да бъдат възпитавани нашите обучаеми точно в идеите, в които Левски ни е оставил. Днешното време не е по-различно оттогава. И сега ни е трудно, лутаме се в нашата ценностна система. Напоследък позабравихме основни ценности като родолюбие, чест, достойнство, отдаденост в името на Родината. Чувам хората да казват, че всички тези ценности са имагинерни. Не са. Защото и в нашия университет има хора, които са се лишили от времето си, от свободата си по някакъв начин. Това важи и за обучаемите, защото тук те са на режим. Те, точно като Васил Левски, се жертват в името на това да бъдат офицери, при това във време, в което всичко е свободно и достъпно. Самата постъпка на тези момчета и момичета е достойна за уважение. Не е никак лесен пътят на един офицер. Той трябва да премине през различни изпитания и трудности, но тези трудности ще му дадат умения и ще го формират като характер. Вярвам, че във всеки от тях живее по един Левски, който е имал характер да направи всичко, в което е вярвал.
– Всичко това представя професията на офицера като много достойна, защо тогава през последните години младите хора не успяват да видят това достойнство и НВУ все по-трудно прави приема си?
– Така е и статистика го доказва. Много от младите хора предпочитат да влязат в университет, в който мястото им е запазено, и колкото по-рано, толкова по-добре. Разбирам, че това е по-лесно, вместо да се бориш за мястото си, както е във военния университет. Разбирам, че е по-лесно да не правиш нищо. Може би поради тази причина и нашите управници трябва да се замислят кое е важно за нашата държава. Аз смятам, че образованието е изключително важно. Това е може би основният стълб на нашата държавност.
– А какво Вие като офицери правите неправилно или пък не правите, за да има такъв отлив?
– Проблемът се нарича личен пример. Първото нещо, на което ни учи военният университет, е лакътната връзка. Това е уважението между всички в строя. Колкото по-здрава е лакътната връзка, толкова по-стабилен и по-силен е строят. Това, което забелязвам, е изключително нарушената лакътна връзка. А личният пример е важен. Спомням си преди няколко години, когато Хорхе Бокай и синът му Деймиън идваха в Пловдив. Питаха сина му: Защо е решил да стане писател? – и той отговори така: Защото виждах своя баща всеки ден щастлив и удовлетворен от своята работа. Аз смятам, че личният пример е заразителен за всеки от нас и ако ние надмогнем егото си, ако не смятаме, че светът започва с нас, а уважаваме труда на колегите си, ще имаме по-добри резултати. И не само въоръжението, което ще купим за Българската армия, но и примерът, който даваме на младите, е факторът, който ще ги доведе при нас.
– В този смисъл каква ще бъде кампанията за набиране на курсанти тази година?
– Ние ще положим отново всички усилия да рекламираме университета, да показваме достойнствата на офицерската професия, защото Българската армия има нужда от офицери, които знаят цената на този труд. През 2021 г. изпратихме писма на 1000 родители и ги поканихме да запознаят децата си с Националния военен университет и с професията на офицера. Как ги избрахме? По наши критерии. Искахме да се свържем с тези родители, чиито деца имат успех минимум добър и нямат отсъствия от училище. Тези два показателя за нас са изключително важни, защото единият показва, че младите хора учат и имат навиците да учат, а вторият – че са достатъчно дисциплинирани, за да посещават редовно училище.
Успяхме да направим това с помощта на Централното военно окръжие, за което съм изключително благодарен на колегите и на ръководителя му полковник Георги Петков. Те максимално съдействаха с всичките си структури, за да реализираме нашата идея и да достигнем до толкова много родители. Министерството на отбраната и Българската армия са институции, които се грижат за своите хора. Ако един млад човек избере да бъде курсант, той може да планира спокойно следващите 15 години от своя живот. Първите пет години ще получи напълно безплатно образование, ще бъде осигурен битово и вещево. Тук е мястото да благодаря на министър Димитър Стоянов за това, че увеличиха стипендиите на курсантите със 100 %. Всеки курсант започва с 260 лв. стипендия за звание и стига до 300 лв. в пети курс. Има стипендия и за отличниците. Когато завършат, като млади офицери, подписват 10-годишен договор с МО.
Във времена, в които младите хора се лутат къде да учат – в чужбина ли, тук ли, какво ще работят след това, ние даваме тази добра перспектива. Даваме възможност на младите хора да планират своето бъдеще и в кариерата си, и в личния си живот, защото в крайна сметка за България е важно да има семейства и деца.
Със заповед на министър Стоянов е създадена комисия, която ще разгледа въпроса със статута на курсанта. Това са много добри първи крачки към регулирането на техния статут и създаването на по-добри условия.
