Какво загуби българският военнослужещ през годините?
18.08.2023 г.
Натискът за ограничаване на ранното пенсиониране удари най-вече армията.
Спирдон Спирдонов
През годините българският военнослужещ загуби най-вече самочувствие! Например, столичани да го виждат с военна униформа. Това е най-малкото. Все пак, обаче, е показателно. Армията се затвори някак за широката общественост. Няма го вече детското възклицание „Чичко генерал!“, остана само „Чичко полицай!“. Дефицит са и кандидатите за курсанти. Предлагайки увеличение на заплатите в армията Христо Гаджев и група депутати като ярък пример за непривлекателността на военната професия дадоха резултатите от приема на курсанти за учебната 2023-2024 г. Техните данни показват, че в държавните висши военни училища при заявени 494 места са приети 162 курсанти. Президентът Румен Радев нарече ситуацията аварийна в словото си при завършването на випуска офицери във Военната академия. Няколко дни след това обсъди темата с министъра на отбраната Тодор Тагарев и началника на отбраната адмирал Емил Ефтимов. Стана ясно, че са необходими адекватни социални програми във въоръжените сили. В интерес на истината няма министър на отбраната, който да не е заявявал, че хората в армията са негов първи приоритет. Но,
ситуацията остава тежка.
Даже по-зле, както казва министър Тагарев. Освен демографския фактор, като причина през последната година той вижда дезинформационната кампания за изпращане на български войници на фронта в Украйна. С днешна дата и това е основание за анализ. В годините назад, обаче, война нямаше. Изглежда, че програмата за пълна професионализация на въоръжените ни сили от 2008 г. насам, ако изобщо имаше такава, закъса чувствително. Пазарът на труда взе много бързо преднина. Появи се не само проблем с приема, но и с отлива на военнослужещи, особено на войници.
Думата ми, обаче, беше за загубите. Ако искаме да направим нещо работещо, трябва да погледнем и назад. И да припомним какво времето, разбирай политиката, отнеха от социалния статус на българския военнослужещ.
И друг път съм писал, че по промени в
режима на пенсиониране
на военнослужещите, в т.ч. на офицерите, през последните повече от десет години, сме за книгата на Гинес. Поехме надолу от 5 декември 2012 г. Тогава 41-ото Народно събрание подкрепи предложението на правителството за въвеждане на възраст за пенсиониране на военнослужещите. И полетяха рапортите за уволнение. През лятото на 2013 г. 90 на сто от анкетираните военнослужещи в нарочно социологическо изследване пожелаха да се възстанови старото положение в Кодекса за социално осигуряване, при което не се определяше възраст като допълнително условие за придобиване право на пенсия. 42-ото Народно събрание ги послуша и отмени нежеланата разпоредба. Тогава некомплектът от личен състав бе 3000 души. Сега, според някои изчисления, е два пъти повече. Дойде 2016 г. и при 43-ото Народно събрание влязоха в сила измененията и допълненията на Кодекса, като отново бе въведена възраст за придобиване право на пенсия от военнослужещите. Пак надвисна рискът от рапорти за напускане на армията. Точно, за да се избегне масов отлив бе предвиден гратисен период, отново с гласуване на разпоредба в КСО, от три години за онези военнослужещи, които до 31 декември 2015 г. са имали необходимия осигурителен стаж за придобиване на пенсия, да могат да се пенсионират, независимо от възрастта им и без да се изисква освобождаване от служба. От общо 2100 военнослужещи, с възможност да упражнят това право, повече от половината, т.е. 1400 го сториха. Основно това бяха старши офицери и от по-възрастния сержантски състав. Докладът за състоянието на отбраната и Въоръжените сили за 2016 г. констатира, че близо три четвърти от военнослужещите не одобряват измененията в Кодекса, с които се добавят допълнителни условия за придобиване право на пенсия. Не се премълчава фактът, че са постигнати по-скоро негативни ефекти върху личния състав на въоръжените сили. Натискът за ограничаване на ранното пенсиониране удари най-вече армията. През 2000 г. необходимият осигурителен стаж за придобиване право на пенсия от военнослужещите нарасна от 20 на 25 години, а от 1 януари 2012 г.- на 27. От 1 януари 2013 г. бе въведена и минимална изискуема възраст за пенсиониране, която всяка година расте с по два месеца.
В преходните и заключителни разпоредби на Закона за отбраната и Въоръжените сили вече четвърт век стои неотменена и неизпълнена разпоредба за създаване на
военен пенсионен фонд
за изплащане на добавки към пенсиите на военнослужещите. През 2009 г. е работено по този въпрос, но вероятно поради липса на финансови ресурси фондът все още не е реализиран. Тук ще се върна малко по-назад в историята. Между 1887 и 1894 г. се създават пенсионните фондове у нас. Сред тях е и военният, който е трети по ред след тези на учителите и на свещениците. Своята дейност започва с основен капитал от 700 хиляди лева, даден безвъзмездно от държавата и продължава да се финансира от държавата и от 5-процентова вноска от заплатите на военнослужещите и чиновниците във военното ведомство. Изискваният минимален стаж да се пенсионират военнослужещите е бил 10 години. Разбира се, при непълна пенсия. Максималният стаж бил, забележете, 30 години, като последователно е растял на 35 и 40. Така е във времето до 1944 г. Изплащали са се пенсии за стаж, наследствени и инвалидни.
В първите години, поради войните, се появили доста млади пенсионери, което, съпроводено с недобрата организация на финансите, довело до повишаване на разходите на този фонд. Това е основна причина през 1922 г. пенсионните фондове на всички държавни служители да се обединят в един. Създава се и Закон за пенсиите, чиято последна редакция е от 1932 г., който просъществува до 1948 г. Според него военнослужещите се пенсионират, независимо от възрастта, но със стаж най-малко 20 години. Осигурителните вноски са за сметка на министерствата, където са работили съответните служители.
След 1944 г. до началото на 50-те години на миналия век се реорганизира пенсионното осигуряване. Използва се съветският опит и се създава един нов общ Закон за пенсиите, който определя и пенсионирането на военнослужещите. Този закон действа до 1999 г. Според него военнослужещите при уволнение придобиват право на пенсия при 20 години трудов стаж, от които две трети да са действително изслужени на кадрова военна служба, независимо от възрастта им. Сметката показва, че правилото за пенсиониране на военнослужещите не се променя в основни линии от 1932 г. до 1999 г. Доколкото е имало промени, те са свързани с обхвата на правоимащите лица. Вече стана ясно колко промени има само през последните две десетилетия.
Има проблем и със
социалния диалог с военнослужещите.
Доколко е работещ следният текст в Закона за отбраната и въоръжените сили съдете сами: „В мирно време военнослужещите могат да се сдружават за осъществяване на дейности от взаимен интерес. Тези дейности се извършват извън служебно време и не могат да накърняват бойната готовност, подготовката, дисциплината, моралния дух на личния състав и да нарушават установения ред и единоначалието в Министерството на отбраната, в структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и в Българската армия.“ И още „Взаимоотношенията между сдруженията на военнослужещи и Министерството на отбраната се уреждат със споразумения.“ На този етап има Сдружение на жените военнослужещи, което работи на наш и международен терен. Българската офицерска легия „Раковски“ остана в небитието, макар че действаше много активно, което, най-вероятно, не се хареса на някои кръгове.
Не поставям въпроса за заплатите. Там нещата са ясни, за съжаление. Отдавна сме забравили приказката за фуражката с парите. Да, военната професия е призвание, но това не бива да бъде оправдание за ниския социален статус на военнослужещите и за честите промени на правилата, които, както става ясно, са в ущърб на нейната привлекателност.
(Коментарът е публикуван във в. „Българска армия“, 18.08.2023 г.)
