Моята България
30.05.2024 г.
Свещ. Лъчезар Лазаров*
Ето ме, тук съм. Всред покоя на вечерта: топла вечер, майска, почти юнска. В далечината минава влак, тихо се чува. А до мен, из дърветата птици пеят вечерната си песен. Късни, работливи пчелици се прибират, кацат тежко на прилетните дъски, безпогрешно открили своя си кошер, своето си семейство… Реката – и тя: с вечерен ромон ромоли. Може да лудува, може да притихва, но в своето си корито, в руслото си. И слънцето знае своя заник, казва Псалмопевецът… своя заник: ще рече – у дома си се прибира. От запад до изток е неговият дом.
Гледам една буболечка. И тя се е запътила нанякъде. Къде може да бърза в тая късна доба, освен към дома си? Ще се скатае на завет, под бащински приведеното листо…
След малко ще се смрачи. Ще затихне птичият хор, ще легнат птиците в топлите си гнезда, само някои нощни немирници, като горската улулица и бухалът, ще издават глас из клоните, за да плашат суеверните хора…
Да, хората! И те се прибират след дългия ден, уморени, неспокойни, странни… Аз все се чудя на хорските мечти – да шетат по света, да откриват нови земи, нови планети!? Да тичат след някого, след нещо; да бързат, да говорят безспир… Къде си тръгнал, човече…? Забравил своя род, ти и дом нямаш. Хукнал си из чужбина, осиротил родната си стряха. Не помниш ли кой си, ти си чужденец даже и в родината си.
Аз не мога още да прежаля ония българи, дето проляха кръвта си за нас; дето ослепиха очите си заради нашето слово. Ослепените Самуилови воини, светите Баташки мъченици, Ботев и четниците му…
Сънувам хем бесилката на Левски, хем благославящата десница на Евтимий… Шетам из Врачанския балкан, а чувам тихите води на Вардар?! Влизам в скалните скриптории на Странджа, а вътре… вътре отекват вълните на Бялото море и виковете край Одрин…
И тъкмо се върна в себе си – сам всред топлия мрак, и ето, литна над Златията и притихна край Дунава, загледан в бавните му води… И от там – понеса се по реката. Разказва ми Дунавът стари, стари истории, докато стигна Емонската планина… и слушам нечувани тайни…
Ето ме, тук съм. Изгревът ме посреща. Позлатява вълните на Черното море и огрява моята страна; огрява моята България.
***
*Лъчезар Лазаров е енорийски свещеник. Пише от ученическите си години есета, очерци, проповеди, а по-късно и стихотворения. Негови материали са публикувани в местния и национален печат, както и в различни литературни сборници. Член е на Съюза на независимите български писатели, както и на Литературно-творчески клуб „Искри” - с. Искрец.
