НАТО в Либия: изводи и поуки
01.01.1970 г.
Пламен Иванов
Това, което стана в Либия през 2011 г., бе свършено от либийския народ. НАТО само помогна. Либийците, както и другите народи от зоната на Арабската пролет, прибегнаха до оръжията, за да потърсятх свобода и справедливост след десетилетия и дори векове тирания и лъжи. Но без участието на Северноатлантическия алианс едва ли щеше да бъде постигнато нещо в Либия.
Какво стана
Бунтовническият Преходен национален съвет (ПНС) бе признат най-напред от страни от НАТО. Франция бе първата, на 10 март 2011 г., последвана на другия ден от целия ЕС. Да припомним, президентът Никола Саркози и неговият екип бе този, който върна Франция обратно във военната структура на НАТО, откъдето бе излязла за 43 години (1966 г. – 2009 г.).
Последваха други, също от НАТО: Италия, Германия, Испания - през юни. Великобритания и САЩ – през юли. България (заедно с Хърватия) призна ПНС на 28 юни - един ден след като Международният наказателен съд (МНС) обяви заповеди[i] за арестуване на Муамар Кадафи, сина му Сейф ал-Ислам и шефа на разузнаването (и зет на Кадафи) Сануси. На 26 август 2011 г. признахме ПНС за единствен законен представител на либийския народ. Повечето от останалите страни от НАТО признаваха от самото начало ПНС като единствен легитимен представител на народа си, отхвърляйки режима на Кадафи като такъв.
Делегации на бунтовниците посетиха Лондон, Париж, Вашингтон, където срещнаха подкрепа и признание.
Арабската лига подкрепи бунтовниците, докато Африканският съюз (АС) остана разделен, главно заради позицията на Южна Африка и приятелски на Кадафи режими и движения из континента. Кадафи отдавна ги бе подкрепял с пари и оръжия. АС призна ПНС чак на 20 септември, след като ООН призна ПНС.
През критичните дни на юли, много преди настъплението срещу Триполи следващия месец, ПНС бе признат от 33 страни, от които 24 от НАТО, 20 от ЕС и 5 от Арабската лига. На 16 септември ОС на ООН (114/17 страни) като цяло призна ПНС[ii] като легитимен представител на либийския народ. Към 30 октомври около 100 страни бяха признали ПНС за законен представител на либийския народ, редица от тях като единствен. Признат бе и от не-членове на ООН – Ватикана, Косово, Палестина, Тайван.
От постоянните членки на СС на ООН, по време на конфликта САЩ, Великобритания и Франция признаваха единствено съвета като легитимен. Русия признаваше съвета за съ-легитимен, наред с правителството на Кадафи. Китай също признаваше режима, но поддържаше дипломатическо присъствие в Бенгази.
Русия се въздържа при гласуването на резолюция 1973 през март, докато на 12 август 2011 г. (при очевидния обрат в действията и предстоящото настъпление към Триполи) президентът Дмитрий Медведев подписа декрет за подрепата й. Променяйки след пет месеца становището си, Русия се обяви де факто и в подкрепа на действията на НАТО в Либия. Но Москва често критикуваше НАТО, че излиза извън рамките на мандата си, предвиден от ООН. Русия призна официално ПНС на 1 септември, а на 3 септември външният министър Лавров покани ПНС на преговори в Москва по енергийни проекти (бунтовниците бяха заявили, че дяловете от нефта за други страни ще бъдат преговаряни приоритетно за подпомагалите ги страни, докато критично настроените ще бъдат ограничавани). Китай призна официално ПНС на 12 септември 2011 г.
Повече от призналите ПНС страни съставляваха Контактната група по Либия. Създадена с конференцията в Лондон през март 2011 г., групата се промени в Приятели на Либия на срещата си на 1 септември с.г. в Париж. България стана член на Контактната група на срещата й през юни в Абу Даби. На четвъртата си среща в Истанбул на 15 юли с.г. групата подкрепи бунтовническото правителство като легитимна власт в Либия и действията на НАТО.
На 26 октомври 2011 г. началникът на Генералния щаб на Катар ген. Ал Атиях обяви, че след консултации със съюзниците от НАТО те са му предложили Катар да оглави една нова коалиция от арабски страни, заместваща Приятели на Либия, която да продължи да подкрепя страната.
Военни доставки и помощи за бунтовниците оказваха няколко държави. По-активни бяха Франция и Катар. Доставянето на оръжие поначало изпадаше в разрез с резолюция на СС на ООН 1970 (26 февруари)[iii] и поддържаното чрез морските сили на НАТО ембарго. Обаче, улеснение създаде възможността за тълкуване на тази резолюция чрез следващата резолюция по Либия 1973 (17 март)[iv]. Резолюция 1970 забраняваше доставките за всички страни в конфликта в джамахирията, т.е. и за бунтовниците, докато 1973 бе прицелена в защитата на гражданското население и териториите му от действията на Кадафи. Макар, че резолюция 1973 призова за стриктно спазване на ембаргото чрез 1970, тя можеше да бъде използвана за отменяне, поне частично, на смисъла на последната. Става въпрос за текста „всякакви мерки за защита на населението” срещу режима, при което излизаше, че може да става въпрос и за оръжия.
Доставките от Франция обхващаха френско и вероятно европейско и друго оръжие, след като Франция е вносител от много страни. Франция бе най-решителна и най-последователна в подкрепянето на бунтовниците и цялата кампания.
През юни Франция достави пратка със стратегически замисъл в западната част на Либия. Френски самолети спуснаха оръжие в планината Нафуза, на 100 км югозападно от столицата. В западната част на страната (Триполитания) бунтовниците бяха по-слаби, отколкото в източната (Киренайка), почти цялата в техни ръце скоро след началото. Южната (Фезан) бе слабо засегната от конфликта. В западната е столицата, която един ден трябваше да падне. В Нафуза живеят много бербери – решаваща бунтовническа сила – превзели със свои усилия планината. Франция искаше да затвърди статута си на водеща страна в операцията, след първа употреби авиация срещу обекти на режима. Франция желаеше да прекрати международните съмнения в протакане на конфликта и нерешителност на НАТО, като допринесе по-решително за доближаване на победния край. Френските доставките в Нафуза включваха противотанкови управляеми ракети (ПТУР), автомати, боеприпаси и др.
Дискусиите във Великобритания дали да има оръжейни доставки се проточиха и Франция взе преднина. Великобритания достави бронежилетки, комуникационни средства и др. Към щаба на бунтовниците в Бенгази функционираше екип от британски съветници.
Поради различни причини, Германия и Турция бяха по-предпазливи.
САЩ доставяха медицински средства, апаратура за радиосвръзка, униформи и др.
Полската преса съобщи, че правителството е доставяло на бунтовниците ПТУР и военни коли.
Общо взето, военната помощ от САЩ и Европа не бе така масивна, както бе при други конфликти и най-вече Югославия през 1990-те години. Европа и САЩ през последните години са в примката на финансово-икономическа стагнация, орязани военни бюджети и изтощеност от други ангажименти и конфликти.
От Катар имаше разнообразни оръжия, вкл. ПТУР, автомати, облекло и др. От Египет – автомати, пистолети, боеприпаси. Известни количества екипировка доставиха ОАЕ.
Подпомагането – военните удари от въздуха, военните доставки и др. – заедно с международните ограничения възпрепятстваха сериозно армията на Кадафи. Без забранената зона за полети, помощите и ударите на НАТО бунтовниците щяха да са беззащитни срещу правителствените войски.
Нямаше точни данни за бунтовническите сили – нарекли се Национално-освободителна армия, но се счита, че наброяваха средно 30-35 хил души, поне през юли 2011 г. За отбелязване е, че нарастваха постоянно, след като в началото бяха само няколко хиляди, после станаха 40 хил, а към края на конфликта – 45-50 хил. души. Към началото на ноември с.г. вече намаляха до 15 хил души. Макар и неголяма, в контекста на всички други обстоятелства, плюс гъвкавата й маневреност, такава сила съответстваше на ефективно ангажираните в конфликта военни сили на Кадафи, изложени на ударите на НАТО. Бунтовниците успяха да развърнат до края на конфликта към 35 свои бригади[v]. Това бяха бойните им единици, от по няколкостотин до хиляда и повече души. Те дори обявиха своя авиация, която така и не полетя, за да не пречи на поддържаната въздушната зона над страната и полетите на съюзническите самолети.
При Кадафи се сражаваха наемници от различни страни, изчислявани на 6-8 хиляди. Повечето бяха от суб-сахарна Африка, туареги и други, както и от Европа, откъдето най много от района на бивша Югославия. Доброволци имаше и при бунтовниците, за съжаление мнозина от групи на Ал Кайда по света. Отделно, избягалите от армията на Кадафи офицери и войници при бунтовниците бяха около 6 хил души.
Бунтовническите сили натрупаха полеви опит с успешните сражения за превземането на градове като Бенгази (над 600 хил души), Мисурата (550 хил), Зауия (200 хил), Аждабия (над 75 хил) и най-вече Триполи (над 1 млн).
Бунтовниците използваха приетия през 1951 г. от кралския режим трицветен флаг, тогава символизиращ постигнатата свобода и независимост след окупацията на Италия.
Военната сила на режима за 2011 г. на най-богатата на нефт в Африка, 6-милионна Либия, по данни от международни статистически институти и други източници, бе армия с обща численост 76 хил души[vi]. На практика, действащата войска, с която разполагаше Кадафи, наброяваше не повече от 30 хил души и, заедно с паравоенни структури и наемниците възлизаше общо на около 45 хил души. Състоянието, подготовката и оръжията бяха на добро ниво. Но многото бягства, нарастването на силите и успехите на бунтовниците и понасяните удари от НАТО постоянно намаляваха потенциала й.
НАТО пое мандата за военни действия официално от 23 март 2011 г., макар военните удари в операция „Обединен защитник”[vii] да започнаха малко по-рано, с изстреляните ракети от американски и британски подводници. Участваха 19 страни, от които 14 от алианса, а останалите бяха Швеция, Катар, Йордания, Мароко и ОАЕ. Нашето едномесечно участие с фрегата „Дръзки” (завърнала се началото на юни с.г., нямаше второ участие) бе за поддържане на международното ембарго по море – спирания и проверки на кораби. Норвегия изтегли авиационното си участие в края на май, но продължи с хуманитарно съдействие.
Над 8 хил военни бяха ангажирани в операцията, наред с 260 авиационни и 21 морски единици. Бяха използвани военни бази във Франция, Испания, Италия, Гърция, Турция, Великобритания, Германия.
Не бяха предвидени и нямаше войски от армиите на сушата в Либия.
На 22 юли 2011 г. генералният секретар Андерс Фог Расмусен се обърна към населението на Либия, изтъквайки, че НАТО изпълнява ангажимент да го защитава от режима за неговата свобода и бъдеще, под егидата на ООН, който ще продължи „с всички необходими мерки” и „докато е необходимо”.
След падането на Триполи, на 22 август с.г. Расмусен потвърди ангажимента на НАТО да продължи да защитава населението на Либия докато то реши относно постигането на своята свобода и мир.
Краят на операцията. На 21 септември срещата на НАТО продължи операцията с 90 дни – Кадафи бе жив, сраженията продължаваха. На 21 октомври, ден след смъртта на Кадафи, НАТО реши операцията да завърши на 31 октомври 2011 г.
На 16 септември с.г. СС на ООН прие резолюция 2009[viii], с която създаде мисия на ООН в Либия. На 26 октомври председателят на ПНС Мустафа Абдел Джалил поиска операцията да продължи до края на 2011 г. – да предотврати евентуален обрат. Но от НАТО вече бе обявен краят й на 31 октомври, а на 27 октомври СС гласува резолюция 2016[ix] за изтичане на мандата на НАТО на същата дата – 31 октомври 2011 г., в 23.59 ч.
Посещението на Расмусен в Либия на 31 октомври 2011 г. бе оценено като историческо. Той обяви в Триполи гордостта на НАТО и края операцията, с която бе защитавано населението на Либия. Джалил благодари на НАТО за подкрепата и оценките от НАТО, че либийците са показали истинска саможертва за свободата си. Демонстраците на радост по време на посещението на генералния секретар подчертаха общественото задоволство от съдействието на алианса.
Въпросът с мандата на ООН за НАТО остана продължителен и предизвика дискусии. Мандатът на резолюция 1973 не съдържаше свалянето на режима, ликвидирането на Кадафи или военното подпомагане на бунтовниците, но в разгара на лятото започна да се забелязва именно това. През август 2011 г. държавният секретар Хилари Клинтън и други високопоставени представители от САЩ, Великобритания и др. изтъкнаха, че Кадафи вече е законна цел на операцията, включително с прилагане на резолюцията, тъй като се явява конкретен военен обект от структурата на командната система на страната. Критично настроените страни имаха резерви към такива изказвания.
В действителност, ролята на НАТО забележимо се трансформира от прилагане на резолюцията към подкрепа на бунтовниците и премахване на режима. Въздушните удари започнаха да бъдат нанасяни до зоните на действие на бунтовниците и просто разчистваха пътя пред тях. В Мисурата, Брега, Нафуза или Зауия точно ударите промениха баланса на силите в тяхна полза. С вероятно съдействие или прикритие чрез кораби на НАТО се прехвърляха по вода оръжия от едно бунтовническо пристанище до друго. Координацията между бунтовниците и НАТО бе забележителна: редовни връзки по телефона, преки контакти, визуална сигнализация за предотвратяване на въздушни удари върху „приятелски” колони по пътищата и много още. Говорителят на НАТО призна по време на един от брифингите в щаб-квартирата в Брюксел, че алиансът следи ситуацията чрез информация от свои източници. Това, най-вероятно, се отнасяше за офиса за връзка в Бенгази, откъдето информацията се предаваше пряко в щаба на НАТО в Неапол.
Оценка, изводи, уроци
- Операцията продължи 7 месеца. Бяха извършени общо над 26 хил полети (от които почти 10 хил за бомбардиране) и бяха обявени за унищожени около 6 хил военни цели[x]. Сред тях са 1500 танка, бронетранспортьори, самоходни гаубици, оръдия, бронирани коли и др., 360 склада за боеприпаси, 500 зенитни ракетни системи, няколко самолета, над 400 командни пункта, центрове и други обекти и др. Военните кораби улесниха над 2500 доставки на хуманитарна помощ.
От никоя страна от НАТО нямаше пострадали пряко в действията или конфликта. Имаше само няколко нещасни слуачая или аварии.
Международната среда на икономически затруднения не попречи сериозно. Сравнително бързо алиансът се обедини и премина към общи практически действия. Освен другото, това показа адаптивност към операционния контекст. НАТО работеше както трябва да работи една военна организация в конфликт.
Данните за пострадалите мирни жители останаха противоречиви: либ
