Пилотът, обучил бъдещите генерали и командири, елита на българските ВВС
27.09.2026 г.
Лъчезар Лозанов, в. „Българска армия“
Полковникът от запаса Цветан Цеков неотдавна навлезе в своята 99-годишнина. Един от асовете на ВВС в ранните години на съвременната авиация, той е събрал в себе си освен
таланта на прецизен летец
уменията на ерудиран преподавател във Военновъздушното училище в Долна Митрополия, заместник командир на полк, известен писател и публицист, подчинил живота си на благородната кауза да опази високите критерии за всеотдаен живот. 14-годишният му летателен стаж е феноменален – завършва военното си образование с отличие и има зад гърба си 12 000 излитания и кацания на витлови и реактивни самолети.
Летял в началото на 50-те години на МиГ-17 като инструктор на нови летци. Младите пилоти под негово ръководство усвоявали фигурите на сложния и висшия пилотаж – имелман, видове тоно, вертикално пикиране, горка. Липсата на управляем вектор за тягата и съвременна електроника налагала да се изисква прецизна работа от пилота със скоростта и претоварването. Цеков като заместник-командир носел изключителна отговорност за живота и подготовката на бъдещите авиационни кадри.
Изпращат го да лети с колега съвипускник Светослав Тодоров. Маршрутът е София – Велинград – Карлово – София. „Аз – в самолет МиГ-15, той – в МиГ-15 БИС – си спомня Цветан. Бях водач на двойката от Карлово към София. От командния пункт се обадиха: наближавахме, дават ми данни за прибиране. След 2 минути обаче прехващаме гръцки военен транспортен самолет. Предната година бяхме прихванали близо до Петрич друг нарушител, израелски.
Наредиха ни да го принудим да кацне. Прихванахме го над Перник. Но имаше заповед, ако наш самолет отива към границата – да стреляме и да го свалим, а по чужд самолет – не можем.
Трябва да го принудим да кацне
Но гръцкият пилот слезе ниско по Струма с минимална скорост под 200 км/ч. Отстрани – възвишения. Ние, с реактивна тяга на минимална скорост рискуваме да се забодем във водата. Стреляме, ама пред него. Той явно знае заповедта и си лети, не му дреме. Наблюдателен пост в Родопите ни е следял, но в ниското нямаме връзка с него. Близо до границата на Светослав му светна лампата – горивото свършва. Сам съм, а самолетът нарушител лети, все едно че ни няма. Светна и моята лампа. Ща-не ща трябваше да се връщам, а вече бях навлязъл в гръцкото въздушно пространство. По-късно нашият пост ни каза, че 20 секунди след като съм се отделил от транспортния, са дошли два гръцки изтребителя, излетели от Солун. Но аз вече бях на нашата територия… По-късно главният редактор на едно военно списание полковник Любомир Робертов, ни снима със Светослав пред МиГ-15 и излязохме на корицата…“.
Ако попиташ Цветан как намери професията си, отговорът е: тя мен избра. „Като дете съм виждал, че лети самолет, но можех ли да кажа: а-а-а, ще стана летец. Почти не съм излизал от селото до седемнайсетата си година, макар да бях учил две-три години в гимназията в Бяла Слатина.“ Роден в село Попица, имал съсед 8 години по-голям от него – Цветан Цоков, почти съименник, (след 9 септември стига до чин генерал-майор). Идват му на гости с друг приятел – Рашо Георгиев, уж да го поздравят за рождения му ден през 1943 г. Предложили му да стане член на РМС и Цеков кандисал. „Майка ми ги почерпи с курабийки, а те ме вписаха в една тетрадка за ремсист. 9 месеца по-късно посред нощ на 3-ти срещу 4-ти май
дойде полицейски агент с двама войници
Доведе ги пъдаря от селото и 3 месеца и половина престоях в полицията, най-младият арестант…“ Там повечето били ученици студенти. В РМС участвал само на книга, но 9 месеца по-късно заради това е избран да завърши 11 клас в новосформираното Военно училище. В 11 клас станали курсанти 215 души, рота с командир – майор от старите офицери. „Взводните ни командири бяха също чудесни офицери. Октомври-ноември започнаха да питат има ли мераклии за летци. От 215 души 80%, казаха, че искат…“ Случил се сред малкото избрани и така открил призванието си.
Във Военновъздушното училище в Долна Митрополия по онова време имало постройка с една стая, още една сграда с 2-3 стаи за щаб и две сгради с по една стая. „Едната беше за летците на старото Военно училище да се подготвят за следучебния период през лятото. И ние, бъдещия випуск 49, учебния период го изкарвахме в училището – спяхме, там се хранехме, бяхме денонощно, летим от юни до началото на октомври. През следващата 1947 г. ги закарали в Телиш, едно от най-добрите летище на България, без да летят. Летенето започнало край село Мусачево на една гола поляна. Изчакали 20 дена да се дострои аерогарата. Летели на немски учебен самолет Бюкер Бейсман (Bücker Bü 181 Bestmann), едноплощник. Красив, с много летателни възможности, правели чудесни фигури от висшия пилотаж. Вляво на кабината е инструкторът, а вдясно ученикът, управлението – двойно. „Инструктор ми беше Марко Фандъков, припомня си Цветан. – На едно от крилата имаше тръба за въздух на скоростомера. С какъв акъл я надух и стрелката се завъртя. Инструкторът пита кой е? Ми аз съм. За наказание утре ще летите последен. Викам, може, само че самостоятелно, за пръв път. От какъв акъл го казах, не знам. Обучението мина гладко, спокойно. Самостоятелният полет контролираше на старши лейтенант от авиацията, но взимаше и мнението на инструкторите.
Единодушно ме посочиха да бъда пръв
Първият ми полет мина изящно със старши лейтенанта, но самостоятелните полети трябваше да са два. А той ми каза да карам към стоянката. Реших, че не ме пуска. Започна да си сваля парашута. Аз също. Позасмя се и вика: няма да слизаш, ще направиш полета сам. И след това ме пусна само с един самостоятелен полет, по изключение. И аз като станах зам.-командир и инструктор имах подобен случай – пуснах един ученик – Цветан Стойновски, само с един полет. При кацането завъртя самолета на 90 градуса с малка скорост, но после стана отличен летец и командир.“
В началото обучението си като курсанти започнали със самолет „По-2” конструкция на Поликарпов – двуплощник от дърво и платно, намазано с гъста зелена боя, не се пробива ни от дъжд, ни от сняг. През Втората световна с него летели няколко полка жени. Летели нощем и станали страшилище за немците. У нас „По-2” е единственият самолет, с който се е летяло без парашут, бил надежден, излизал читав от всички премеждия. На него Цветан Цеков обучавал 5-има курсанти.
В училището от инструктор стигнал до заместник-командир на полк. Колегата му Тома Ковачев се разболял. Цветан поел да обучава две групи повече от месец. След летателната подготовка трябвало да се явят на авиолекарска комисия. В барокамерата му пада кръвното от натрупана преумора. Комисията решава, че вече не може да лети. Наспал се през нощта, отново се явил – в барокамерата показателите му били нормални. А тогава, през 1950 г., избрали 300 души – летци старши лейтенанти и лейтенанти да отидат в Съветския съюз за обучение на реактивен самолет. Бил включен и той, но след историята с барокамерата,
авиокомисията му забранява да замине
Втора възможност за изява в реактивната авиация става летище Доброславци. Хората в училището го съветват: недей ходи, скоро тук ще станеш командир на полк. „Викам: не ме интересуват длъжности и пари. Искам да летя на реактивен самолет…“ И се мести в Доброславци. Най-напред самолетът, на който лети е „Як-23” с изключително удобна кабина за летеца. Без кислородна маска машината лети до 4000 м и бие по този показател МиГ-15. Но има недостатък – кабината не е херметизирана. Попаднал в 43-ти изтребителен авиационен полк Цветан доказва изключителната си издръжливост. При полети над 4000 м без маска пилотът би трябвало да губи съзнание. Налага се ескадрилата от 12 самолета да прелети до летището в Букурещ във формация пелинг (машините летят всеки с малка отстъпка до другия). Излитат по двойки, но Цветан поради все още малкия си опит с реактивните машини, пропуска да сложи маската. „В самолета вече разбрах, че отиваме към 8000 м височина, където трябваше да изгубя съзнание. А аз – давай, давай, стигахме тавана, летя и ми няма нищо. Оказах се единственият, преминал през подобно изпитание. Но тогава не казах на никого. Говоря го днес, когато съм в пенсия…“, казва с усмивка той.
След 14 години летателен стаж, след като завършва и Военна академия, напуска по своя инициатива авиацията,
записва с големи перипетии журналистика
в Софийски университет. Става известен писател и публицист, издава 4 самостоятелни книги документалистика и мемоари, автор е на десетки статии, есета и публицистични очерци в специализирания военен печат (списание „Криле“ и вестник „Българска армия“), които остават емблематични и до днес.
