Танкове в курортите
01.02.2011 г.
Генералите спасиха България от кръвопролития през годините на прехода
Спирдон Спирдонов (otbrana1957@abv.bg) www.argumenti-bg.com
Днес политическата криза е в Египет. В Тунис е глад и безпътица. Танковете са по улиците на Кайро и в световноизвестните курорти. Ние помним репликата „Танковете да дойдат” или ”Станко да дойде”. Какво точно е казал тогавашният държавен глава Петър Младенов на 14 декември 1989 година? Днес не е толкова важно. Спорната реплика обаче поражда редица размисли. И един извод: „Ако парламентът не е на мястото си, ще дойдат танковете, т.е. армията.” За тези, които не помнят или не са били родени по това време Станко Тодоров бе председател на Народното събрание.
В България, разбира се, демокрацията е далеч по-напред, което предполага, че Въоръжените сили си знаят мястото. И така трябва да бъде. Те нямат вътрешно-политически функции. За това си има МВР и ДАНС. Деполитизацията на армията е факт от две десетилетия. Това е едно от големите завоевания на прехода, което трябва да бъде пазено от всеки държавен глава, от всяко правителство и от всеки състав на парламента. Държавниците ни са длъжни да си отварят широко очите дори и при най-малкия намек за вбиване на клин между политическото ръководство на Министерството на отбраната и армията или между върховния главнокомандващ и Въоръжените сили. Доверието между тях е от изключително значение за запазването на хода на мирните промени в България, колкото и нежелани или тежки да са те за определени политически слоеве или групи от хора.
До този момент у нас няма политическо или военно ръководство, което да не е излязло с чест от една или друга криза, що се отнася до използването на армията. В дните около и след 10 ноември 1989 година военният министър армейски генерал Добри Джуров бе неизменно с най-високия рейтинг сред политиците, както и самата армия сред институциите. Макар и да не се говореше много, хората усещаха, че именно генералите спасиха България от кръвополития. Тогава разумът надделя, казват днес някои от тях. Лошото е, че много бързо забравихме техния принос. Дори по правило ги причисляваме към миналите времена, макар че някои от тях се заеха с реформиране на армията и успяха да я преведат по пътя от Варшавския договор до НАТО. Други в момента правят това и нищо не им пречи, въпреки че са влезли в офицерското поприще далеч преди 10 ноември 1989 година.
А нагласи за обратното имаше. Хората, “под сурдинка” или не, си говореха за режима на полковниците в Гърция и за турския модел на “военна демокрация”. Само министърът на отбраната в правителствата на Андрей Луканов и Димитър Попов – армейски генерал Йордан Мутафчиев, разказва за два случая.
Първият е през пролетта на 1991 година. Заедно с началника на Генщаба и заместник-министри се връща от Пловдивския панаир. С тях в микробуса е и неговият предшественик. Разговорът тръгва за обстановката в страната и че армията не се намесва решително и не дава достатъчен отпор на това, което става в България. Мутафчиев казва, че армията не е фактор, който може и трябва да се меси в политическите процеси. Край на този разговор слага Добри Джуров. Това не е спор за решаване тук, отстрани нещата винаги изглеждат по-другояче, отколкото са в действителност, заявява той. Вторият случай е месец по-късно. При Мутафчиев като министър идва един от неговите заместници. Нарича го генерал Р. Моят посетител ми каза, спомня си тогавашният военен министър, че вероятно знам, че ако обстановката наложи, ние бихме могли да се намесим по-решително, тъй като единствено разполагаме с достатъчно възможности за това. Следва дълъг и напрегнат разговор. Втори път този въпрос не е поставен. По-късно един от съратниците на армейски генерал Мутафчиев го съветва да озаглави книгата си „Защо не дойдоха танковете”? Той обаче написва на корицата „На главното направление”.
Едва ли някой би оспорил отговорното поведение на Българската армия! Тези дни се връщаме към драматичните събития от 10 януари и 4 февруари 1997 година. Имаше сблъсъци, имаше погром и палеж, но нямаше танкове по улиците. Не им е било лесно на военния министър Димитър Павлов и на началника на Генералния щаб генерал-полковник Цветан Тотомиров. България случи тогава с отговорни политици. Случи обаче и с това, че не само военното, но и политическото ръководство на армията, се оглавяваше от висш офицер. Вицеадмирал Димитър Павлов знаеше отлично какво би се случило, ако армията бе употребена за решаване на политическата и икономическата криза.
Това поведение на армията и нейните генерали се запази до днес. Вярно е, че пушенето, като прикрит протест, е патент на военните, но то не бе повторено. Полицаите го сложиха в своя арсенал от форми за изразяване на недоволство. Армейските генерали си бяха извоювали правото да бъдат слушани от парламента. Не само в комисиите за национална сигурност и отбрана, но и в пленарна зала. Така законодателната власт разполагаше с повече информация за състоянието на армията и нейните проблеми. След това тази практика бе прекратена. Сега депутатите слушат само министрите на отбраната.
