Георги Първанов в личната си страница: Алтернативи в развитието на отбранителната политика
27.03.2011 г.
otbrana.com (otbrana195711@abv.bg)
В последната година припламваха чести спорове между мен и Министерския съвет, най-вече в лицето на министъра на отбраната. Нерядко самият министър се опитваше да омаловажи характера на дискусията, свеждайки я до различия по кадрови въпроси.
Всъщност помежду ни има същностни, дълбоки различия по настоящата оценка и за бъдещето на въоръжените ни сили.
Имах честта да бъда върховен главнокомандващ в години, решаващи за националната ни сигурност и за бъдещето на Българската армия. С цената на сериозни усилия нашата страна стана член на НАТО и основен принос за това имат въоръжените ни сили. Всички аспекти на реформата бяха в центъра на вниманието на президентската институция.
Трябваше да се предприемат редица непопулярни действия, свързани с ускорената професионализация; солидарни със съюзниците действия, включително и за изпращане на мисии в чужбина; по диалога между Българската армия и гражданското общество, включително и по остри проблеми.
Никой вече не помни проблема по унищожаването на СС-23. (И слава богу!). Но решението и там дойде след тежки дебати и намесата на президентството.
По голяма част от въпросите на военната реформа постигнахме с консенсус (включително и чрез КСНС), макар че нерядко сме спорели и остро при формирането на позицията ни.
По време на втория мандат нерядко съм поставял въпроса за нова система на мениджмънт на отбраната, в т.ч. и ресурсите; за разширяване правата на командирите по места да управляват ресурси, проекти, договори, доставки; за фокусирането на ресурс в бойната подготовка, за корупцията в армията... Без да изброявам изчерпателно, ще кажа само, че всичко това ми дава не само формалното, но и моралното право да поставя някои от най-сериозните проблеми на въоръжените ни сили днес.
I. Формулиране и провеждане на отбранителна политика, която да позволи изпълнението на конституционния ангажимент на въоръжените сили по гарантиране на военната сигурност на страната и сигурността на отделния гражданин.
През последните месеци от военното ведомство последователно се налага линия за подценяване на заплахите за сигурността, особено що се отнася до рисковете в нашия и в съседни региони.
Отсъства съвременното разбиране за високата динамика и трудна предсказуемост на предизвикателствата, рисковете и заплахите.
В общ план се стига до едно необосновано залитане - за приоритетно изграждане на способности предимно за експедиционни задачи на Българската армия. Това е необходим, важен акцент в трансформацията на страните - членки на НАТО, но това не снема основната задача на армията да защитава суверенитета и териториалната цялост на страната.
(Впрочем тази тенденция, която се базира на извода за отсъствието на външна заплаха, датира от доста години. После дойде юговойната и заплахата се появи на самата ни граница).
Подобна постановка се разминава и със задълженията ни по Вашингтонския договор и с потвърденото в Лисабон разбиране, че отбранителните способности се основават на отбранителния потенциал на всяка отделна страна-членка.
II. Адекватно и превантивно ресурсно осигуряване на отбраната. Придържане към отговорността за финансово осигуряване на отбраната, очертана в Стратегическата концепция на НАТО. Съсредоточаване на финансовия ресурс в структурите, развиващи бойни и за бойно осигуряване способности за сметка на тези, изграждащи административен капацитет.
Ресурсът за отбрана през последните две години очертава висок риск за способностите, гарантиращи военната сигурност на територията и населението и за сигурността на отделния гражданин. Бюджетът на министерството за годината и в близка перспектива е под минималния праг, за който са правени разчетите, в това число и за предстоящите реформи. Това и фактът, че все още не е приет и ресурсно гарантиран дългосрочен инвестиционен план, дисбалансират реформата и я обричат да повтаря грешки от минали години. Възприетите ведомствени приоритети още повече задълбочават негативните перспективи. Ситуацията налага активни усилия на управлението в няколко направления.
Очевидно отбраната и изграждането на силна и боеспособна армия не са приоритет на правителството.
Необходимо ни е съгласие за осигуряването на ресурс за отбрана, не по-малък от средното ниво за НАТО, а и повече, с оглед да се преодолее изоставането в развитието на способности.
Финансирането на инвестиционните проекти и модернизацията да бъде неделима част от организационните и функционални промени и редукцията на численост и основни платформи и системи въоръжение и техника. С други думи, скоростта на деструктивната част от реформите да бъде функция на размера на ресурса за отбрана.
При криза трябва да се пести, но тежестите трябва да бъдат разпределени солидарно между различните държавни и обществени сфери. Трябва да избегнем опасността от дефицит на национална сигурност, както и да не допуснем рискове при изпълнение на ангажиментите за колективната сигурност.
Още повече, че в предприсъединителния период България пое политически ангажимент да поддържа отбранителни разходи в рамките на около 2,6% от БВП до приключване на процеса на модернизация на Българската армия по т.нар. План 2015.
На тази база бяха разчетени всички 63 основни програми за модернизация, разработени съвместно с планиращите структури на НАТО, Европейското командване на ВС на САЩ и съвместни експертни българо-американски екипи.
От тях 11 бяха определени от Министерския съвет за приоритетни. Липсата на приемственост в отбранителната политика доведе до компрометиране на програмите за реформи и модернизация на БА поради неосигуряване на обещаните ресурси.
III. Отговорно отношение по въпроса за изпращането на наши военнослужещи в различни мисии.
Последните събития в Либия отново извадиха на преден план въпроса за участието ни в съюзнически мисии. На друго място аз обосновах виждането си за неучастие във военните действия в Либия. Но потвърждавам принципната си позиция, че трябва да имаме готовност за участие в подобни мисии. Защото това е част от цената на стратегическия избор, който сме направили.
Впрочем аз бях един от първите, поставил въпроса за необходимостта от един по-гъвкав механизъм на изпращане на военни части, включително и с отпадане на принципа на доброволност – с възможност за изпращане на компактни военни части. По-бързо и по-ефективно е. Който влиза в професионална армия, трябва предварително да си е направил сметката, че може да бъде изпратен в подобна мисия. Хленченето не може да се поощрява.
Това пък ми дава основание да не се съглася с последните промени в ЗОВС, които предоставят на министъра правото да изпраща до 600 въоръжени военнослужещи на подобни мисии. (Досега бяха 200 невъоръжени). Смятам, че по този начин отново се пренебрегва парламента и се концентрират прекалено правомощия в ръцете на министъра.
Участието на България в операции от подобен характер трябва да е част от една обща европейска и евроатлантическа визия; да имаме гаранции за националната си сигурност.
Съюзническите задължения в подобни действия трябва да бъдат строго дефинирани и в правно, и във военно, и в икономическо отношение. “Коалицията на желаещите”, която действаше в Ирак не беше добър пример в това отношение.
Едно подобно участие трябва да бъде преди всичко функция на сигурността на съответния контингент и на всеки отделен военнослужещ, изпращан от българска страна.
IV. Задълбочаване на гражданския контрол върху въоръжените сили без да се допуска възможност за подмяната му с партиен. Гарантиране на политическия неутралитет на въоръжените сили, единоначалието и автентичността на професионалната военна и гражданска експертиза.
Чрез направените в последно време промени на практика се цели да се осигурят разпоредителни функции единствено на политическия блок в Министерството на отбраната. Стремежът е да се превърне военната експертиза в поръчкова, чрез обезличаването на началника на отбраната и поемането на стратегическото командване и управление изключително от министъра.
Намирам, че настоящото концентриране на основния управленски властови ресурс, в това число и по командване на въоръжените формирования от армията, в ръцете на политическо лице е не само неиздържано от професионална гледна точка, но би могло да стане и рисково при определени условия. Паралелно с това днешната практика на „граждански” контрол върху военната експертиза ерозира автентичния модел на интегрирано ръководство на отбраната, но което е по-рисково - създава предпоставка за партийнополитически внушения и влияние в армията. Това изисква законовото диференциране на функцията „ръководство на отбраната” от функцията „командване на въоръжените сили”. Първата е същностна за представител на изпълнителната власт, цивилно лице с политически отговорности и компетентност, а втората - за военнослужещ със съответната подготовка, компетентност и отговорности. Ето защо е необходимо още на законово ниво началникът на отбраната да бъде определен като стратегически командир/командващ на Българската армия, а щабът на отбраната - като част от интегрираното министерство и като стратегически щаб.
V. Гарантиране на ресурса, осигуряващ кариерното развитие, нормалните условия на труд и отдих, социалните права на служителите.
Първият ми спор с военния министър се разгоря основно при налагането на законови ограничения за социалната политика спрямо военнослужещите.
Последните две години очертаха парадокс - въпреки кризата и безработицата, най-реформираната в годините на прехода система е с тенденция за постоянно западащ рейтинг. Като основна причина виждам промяната в социалния статус на военнослужещия и мястото на този статус сред останалите приоритети на отбранителната политика, а също така и финансирането на отбраната. В крайна сметка военнослужещият и семейството му се нуждаят от социална сигурност в същата степен, в която се нуждаят всички граждани, а към това следва да добавим и справедливото очакване за компенсиране на законовите ограниченията на гражданските права на военнослужещите.
Реформата има смисъл, ако е насочена и към това да промени живота на военнослужещите. Ако искаме да имаме армия на нивото на съвременните изисквания, трябва да се разделим с представата за войника „измокрен, гладен, уморен”.
Мотивацията е ключов проблем за всеки военнослужещ и този въпрос не се свежда само до доходите, не само до социалната осигуреност, но и до възможностите за професионалното развитие и авторитета на българските офицери и бойци.
Мотивацията, освен от социалния статус, зависи и от възможността за професионална реализация във високотехнологична среда, каквато по презумпция се предполага, че има във въоръжените сили, а тя все повече се отдалечава от съвременните технологични достижения във военното дело.
Човешкият фактор е ключов в развитието на Българската армия, а това означава и изграждане на необходимите качества на командира, които го правят лидер в съвременното разбиране на това понятие.
VI. Наложително е увеличаването на относителната тежест на мисията на Българската армия при оказване помощ на населението в мирно време – при бедствия, аварии и катастрофи.
Нееднократно ми се е налагало чрез военното ръководство да търся съдействие от военни части за региони, пострадали от наводнения и пожари. И българските бойци изпълняваха тази своя мисия с висок професионализъм и морал.
Смятам, че този приоритет трябва да има отражение при дислокацията на военните формирования поне докато не достигнем реална, по-висока степен на мобилност, позволяваща бързо придвижване и своевременно оказване на помощ на населението. Това е особено важно, когато става дума за навременната и успешна защита на критичната инфраструктура и стратегическите обекти.
VII. Ветераните от армията и техните организации - фактор с голямо значение за националната сигурност, за патриотичното възпитание, за връзката армия - общество - гражданин и за престижа на военната служба и въоръжените сили.
По този въпрос намирам за необходимо да се направи преглед с ясни, национално значими критерии на множеството неправителствени организации, заявили като сфера на дейност сигурността и отбраната. И да бъде оценен национално значимият и реален принос на всяка една от тях на базата на история и традиции, организационна структура, численост на членската маса, наличие на развърнати структури в страната и дейност по военно-патриотичното възпитание, осигуряването на връзката на армията с обществото и принос към позитивния рейтинг, популяризирането на военната служба и редица други.
VIII. Важен ключ за изграждането на модерна армия с адекватни на съвремието способности е развитието на военното образование и науката. Това налага привеждане на военното образование, учебните програми, критерии, нормативни бази в крак със съвременните изисквания. Повишаване изискванията към преподавателите във Военната академия и военните училища.
- Надграждане на постигнатото в подготовката на кадри, особено в чужди военни академии и военни училища, специализирани курсове, натрупания опит от офицерите и генералите на служба в щабове на НАТО и др., развиване на подготвените и с опит кадри. Обобщаване на опита от мисии и предаването му на подготвящите се нови кадри.
- Приоритизация на насоките на изследователската дейност в сферата на сигурността и отбраната, повишаване ефективността при избор и дефиниране на теми за обучение и подготовка на докторанти, обвързването на научноизследователската дейност с нуждите за изграждане на съответните способности и концепциите за използване на въоръжените сили.
- Съвместни изследователски проекти с цивилните университети и научни институти.
IХ. Преразглеждане на възможностите и приоритетите на българската военна индустрия в новите условия, създаващи се след влизане в сила на Лисабонския договор. Подкрепа от държавата в създаването на Стратегия за развитие на българската военна индустрия и в последващото й реализиране.
В заключение искам да отбележа, че изложените по-горе идеи са не само алтернативен път към желаната цел - модерна отбрана. Тези идеи отчитат опита от дългогодишния ни преход - както позитивния, така и негативния. Те отчитат и историята и националните ни традиции, от които нямаме причина да се срамуваме, а само да се гордеем. Стремежът е да се промени онази част от статуквото, която намираме за неприемлива, но и да запазим частта, която ни удовлетворява и съответства на националните ни цели.
С други думи, да бъдем стабилни в промените, а решенията за тях да са резултат на широко съгласие.
